Джеймс Кан - Полтъргайст

— Едно, две, три, четири…

— Не, почакай да светне светкавицата, Керъл Ан.

Блесна светкавица.

— Едно, две, три…

Стив бавно се надигна и излезе от стаята.

— … седем, осем, девет…

Някъде в далечината прогърмя. Децата бяха спокойни. Стив се върна в стаята си.

По пътя спря край затворената врата на Дейна и долепи ухо до нея. Музика. Той леко открехна и надзърна вътре.

— Лека нощ, Дейна.

— А, лека нощ, татко.

— Остави телефона, Дейна.

— Добре, татко.

Той притвори вратата и се върна в стаята с усмивка на доволен стопанин.

Роби се взираше навън в нощта. Движеха се сенки, които се опитваха да бутнат къщата. Къщата пропукваше под натиска им.

Накрая дойде дъждът. В началото той пръсна по прозореца, после плисна като порой, разпени въздуха, забарабани по стъклото и още повече подсили илюзията. Сега Роби бе уверен — те бяха подложени на нападение.

Нощта отново се освети в бяло като от космическа експлозия — беззвучна и мощна. Дървото се изкриви сякаш от болка. Роби започна да брои наум в очакване на ударната вълна: „… пет, шест, седем…“

Гръмотевицата започна приглушено, като ръмжащо куче, приближи се на вълни, най-накрая достигна къщата, разтърси я, удари я със сила. Роби сграбчи плюшеното си мече и двамата се притиснаха един към друг. Керъл Ан се бе завила презглава, но надзърташе, неуверена какво трябва да прави и наблюдаваше реакцията на по-големия си брат.

Нова светкавица. Дървото този път се наклони напред, сви безформените си юмруци и заудря по стената на къщата. Хралупата, която му служеше за уста, бе широко отворена — смееше се, викаше.

„… две, три…“

Този път гръмотевицата удари по-скоро — по-тежка и по-мощна. Тя сякаш сграбчи и разтърси къщата, без да има намерение да я пусне отново. Ноктите на дървото зачукаха по прозореца. Вятърът виеше като вампир, изпод прозореца започна да се просмуква вода. Роби се опита да затвори очи, но не можеше да не гледа в далечината, не можеше да се вижда, не можеше…

Ужасяващ гръм се стовари върху дървото — блясъкът бе ослепителен, а ударната вълна — моментална, надминаваща всяко въображение експлозия на звук и светлина. Дървото вдигна към небето ръцете си, децата изпищяха, изскочиха от леглата и побягнаха с плач по коридора.

Стив и Дайан се изправиха стреснати, после разбиращо се усмихнаха, когато малките се втурнаха в стаята.

— Добре — каза Стив, като протегна ръце, — всички в леглото на бивак. Какво ще гледаме — „Супермен“ или „Далас“?

Всички наскачаха в леглото.

„… Можете да ни гледате отново в шест и трийсет с информация за трафика, а дотогава ви желаем приятно прекарване на утринните часове.“

Флагът бе сменен от обсипан с бели снежинки екран, след като „Куеста Верде Телевижън“ спря да излъчва. Навън продължаваше да вали, равномерно, без посока и ярост. Вятърът също като че ли бе отслабнал. Сега светкавиците бяха толкова далеч, че едва проблясваха на хоризонта, като леко смущаваха статичния шум на телевизора. Гръмотевиците бяха замлъкнали съвсем.

Четири тела спяха дълбоко в голямото легло — Стив, Роби, Керъл Ан и Дайан. Те изглеждаха тебеширени под излъчването на телевизора, имаха вид на привидения. В цялата къща цареше тишина.

Внезапно Керъл Ан отвори очи. Тя седна, припълзя до края на леглото, смъкна се на пода и тръгна към телевизора.

Върху екрана се движеха сенки, образувани от снежинките.

— Здрасти — дрезгаво прошепна тя.

Сдържани въздишки се процедиха от екрана. Глас. Не, множество гласове, които се движеха, както се движеха и сенките. Полуформи с полугласове, викащи, движещи се, сменящи се.

— Не те чувам — учудено отвърна Керъл Ан. Тя не бе уплашена, а само любопитна или просто малко озадачена. — Там ли си?

Въздишките се усилиха. Сега по екрана пробягнаха слаби светлинни проблясъци, подобни на микроскопични фотонни експлозии, кристалчета от светлина. Керъл Ан протегна ръка.

Една ръка се протегна към нейната.

Ръка от дим, безформена и безплътна, се източи от телевизионния екран към малкото момиченце. Без форма, но все пак приличаща на ръка с пръсти, които се извиха нагоре, после надолу, за момент обхванаха главата й опипаха я, погладиха косата й и усетиха нейната мекота, нежното й вратле.

После това подобие на ръка се издигна над момиченцето, изтегна се по-нататък в стаята, протегна пулсиращите си пипала във формата на ръка от ектоплазма, която с всяка секунда се удължаваше, оставайки закрепена към екрана — изтегляше се, докато ръката надвисна над леглото, над мирно спящите в него.