Джеймс Кан - Полтъргайст

— Дайан!

— Здравей, Дорис! Слава богу, едно познато лице! Можеш ли да му повярваш на този идиот зад катедрата?

— Ако вдигнат ръка срещу сина ми, ще извадя 32-калибровия пистолет, който Дари ми купи и ще ги съсипя. Това е.

— И се предполага, че това са хора с образование! Учители! Нима не знаят, че децата реагират по-добре на положителната, отколкото на отрицателната принуда? Боже мой, само покажи на едно дете, че го обичаш и то ще се държи десет пъти по-добре, отколкото ако го нашамариш — каза Дайан.

— Какво знаят тези патки за възпитанието на децата?

— Нищо, очевидно. Но ти как си?

— Не мога да се оплача — е, бих могла, но каква полза? Права ли съм? Хващам се на бас, че съм. Така или иначе, връщам се пак в училище. Казах ли ти?

— Не. Това е потресаващо. Знаеш ли, и аз си мислех да направя същото — може би не точно да изкарам степен, но нещо като квалификационни курсове — сега, когато и Керъл Ан тръгна на градина…

— Най-малката ти е вече на детска градина? Ще дойда да я видя. Беше толкова сладка. Как е тя?

— Добре. — Дайан остави най-мрачните възможни нотки да прозвучат в гласа й. — Преди няколко седмици започна да ходи насън.

— Сериозно? — възкликна Дорис, докато налапваше един шоколадов сладкиш. — Сомнамбулизъм! Бедното дете! Какво правите за нея?

— Ами заведох я при училищния психолог. Там, нали знаеш, й направиха няколко теста и казаха, че всичко е наред. Казаха, че с възрастта щяло да мине — Дайан сръбна неуверено от кафето си.

— Мила, не искам да те безпокоя, а съм и сигурна, че малкото ти момиченце е съвсем добре, но тези училищни психолози са съвсем като медицинските сестри. Всичко, което могат да направят, почти се изчерпва с това да ти премерят грешно температурата. Този, който говори тази вечер — и той беше психолог. Ако бях на твое място, щях да потърся съвет и от друго място.

— Защо? Какво смяташ, че може да е това?

— Дявол да го вземе, не знам, не съм специалист. Виж какво, най-вероятно няма нищо, ще мине с възрастта. Всичко, което знам, е, че в днешно време за всичко е нужен специалист. За ляво око, за подпухнал пръст на крака. Керъл Ан е развила сомнамбулизъм — нужен й е специалист по сомнамбулизъм. Права ли съм?

— Къде да намеря такова чудо?

Дорис просия.

— Щом стана дума, снахата на моята братовчедка Бърнис има малко момче, което получи — познай какво! — сомнамбулизъм. И те го заведоха при един невероятен специалист. Не могат да спрат да говорят за този човек. Казват, че детето се е излекувало. Това беше май че… няма година. Ще им поискам телефония номер утре и ще ти се обадя.

— Би ли могла?

— Дали бих могла? Ти трябва да намериш специалист, Дайан. Права ли съм? Бас държа, че съм.

В далечината се разнесе гръм, приближи се и прозорците издрънчаха. Роби и Керъл Ан погледнаха — всеки от своята позиция в спалнята — той върху леглото си, където сглобяваше нов модел на ракета, придобивката от рождения ден, тя на пода, където си играеше с влакче — и отново сведоха очи. Керъл Ан просто си помисли, че небето кашля, но на Роби гръмотевицата не му хареса. Той се страхуваше, че дървото се сърди. Точно когато си го помисли, блясък на светкавица озари двора и той успя да види стария дъб съвсем близо зад прозореца — силуетът му се люлееше зловещо под напъните на вятъра, клоните му стържеха по прозоречните стъкла като нокти по порцелан. Нов гръм разтърси къщата.

— Струва ми се, че ни наблюдаваха — прошепна Керъл Ан.

Не беше уплашена — просто коментираше.

— Не ни наблюдава — подразни се Роби от сестра си.

Тя понякога говореше големи глупости. Той дори не погледна прозореца.

Влезе Дайан.

— Хайде, вие двамата, време е за лягане. Измихте ли си зъбите?

Те кимнаха.

— Тогава под одеялата и заспивайте!

— Кой може да спи при целия този шум? — настоя Роби.

— Аз мисля, че трябва…

Дайан загаси лампата.

— Лампата в дрешника, светни в дрешника — извика припряно Роби.

— Добре, добре — отвърна Дайан. — Ей сега — тя включи крушката в дрешника, която служеше за светлина през нощта. — А сега, лека нощ!

— Не, почакай, първо виж вътре — примоли се момчето.

То седна в леглото. В далечината отекна гръм.

Дайан отвори широко вратата на дрешника и демонстративно започна да оглежда дълбините му:

— Добре, гледаме зад дрехите. Няма нищо. Сега в кутиите за обувки. Няма. Сега зад счупената поставка за крака. Няма никой. Изглежда наред — появи се тя с усмивка. — Изглежда чисто, никой не се е скрил.