Джеймс Кан - Полтъргайст

Скарата за шишчета навън! Там е! Тя е наистина близо до онова дантелено парцалче, което мама изхвърли върху купчината тухли зад къщата. Той скочи, изтича надолу по стълбите, дръпна вратата на страничния вход и изскочи в затревения двор. Някои от децата бяха намерили наградите си и тържествуваха самодоволно в дневната, други все още тършуваха из цялата къща, повдигаха възглавници, надзъртаха под килими, трети се бяха предали и сега или си играеха, или стояха разстроени. Роби стигна до скарата, погледна вътре в нея, зад нея, под нея. Нищо. Отиде до парчето плат върху тухлите, вдигна го, порови между песъчливите, пепеляви тухли, докато… чакай… да, ето там, затиснато между онези три — с възбудата на предстоящото тържествуване той бръкна в дупката, хвана нещото и… отскочи назад с писък. Нещо го бе ухапало.

Погледна ръката си, повече поразен, отколкото каквото и да било друго. Показалецът му беше малко зачервен и още пареше. Вгледа се отново в тъмния предмет сред купчината изправени тухли — какво ли е това? Там… не мръдна ли? Роби взе в дясната си ръка ръжена от скарата, вдигна го над главата си, ритна долния ред тухли и отскочи назад.

Там беше палячото от плат.

Старият, натъпкан с вата палячо, който се зъбеше дяволски, малко прекалено широко. Роби усети, че като го гледа, по гърба му сякаш полазваха мравки. Отстъпи назад.

Това бе непонятно. Нима това беше наградата му? Не може да бъде. Освен това точно преди началото на тържеството палячото беше горе в спалнята. Роби го видя, беше сигурен. Седеше изправен в люлеещия се стол. Сега му се зъбеше, малко странно извърнат, затиснат между две тухли.

За миг на Роби му загракаха зъбите.

Тогава чу, че майка му го вика откъм къщата, обърна се и побягна обратно вкъщи.

Тържеството продължаваше. Бяха раздадени награди дори на тези, които не бяха открили своите собствени. Отварянето на подаръците се състоя на пода в дневната, като възникна само едно сериозно спречкване по повод правото на първо използване на „Скоростно рали Малибу“. Е. Бъз дотича от маратона си по фризби и много лая.

Накрая, главното събитие — тортата, свещичките, песента, духането, хартиените чинии, пластмасовите вилички. Обичайната битка с парчета торта. Точно по време на първите тактически маневри около бомбардировките с торта всички чуха писъците. Идваха от горния етаж.

Когато влязоха, намериха телевизора, включен на снежинки. Керъл Ан седеше пред него, на сантиметри от него и се взираше вътре в него с израз на дива тревога в очите. Тя нищеше необуздано.

Тържеството бързо приключи.

Сложиха Керъл Ан да си легне. Тя спа дълбоко около час, после се събуди ободрена и спокойна точно навреме за вечеря. Не помнеше нищо за случилото се.

— Подай ми граха — извика Роби през масата.

Той се чувстваше като крал. Това бе неговият ден.

— Подай ми граха, моля — недоволно измърмори баща му.

Стив бе все още ядосан от Тътхил, все още разстроен за Керъл Ан, все още недоволен от „Ремс“.

— Грах, моля, грах, моля, грах, моля, грах, моля…

— Робърт…

— Може ли, моля, да ми подадете граха, моля ? — произнесе мило Роби.

Човек можеше да си позволи да бъде и великодушен на рождения си ден.

— Татко, може ли тази вечер да остана да спя у Хедър? — запита Дейна.

— Не, докато не видя, че си свършила с геометрията…

— Е-е, ама това не е честно, аз…

— Животът не е честен. Това е урок, който трябва да се усвои. Всъщност, не можеш да отидеш у Хедър, дори и да си довършиш домашното. Какво ще кажеш?

— Мамо — захленчи Дейна.

— Напиши си по математика и ще видим — уклончиво каза Дайан. — Сега не може ли да имаме малко спокойствие за разнообразие? — в гласа й се долавяха остри нотки.

— Подайте ми спокойствие, моля — пропя Роби.

Последва пауза, после, съвсем неочаквано, всички се разсмяха. Напрежението спадна. Човек можеше да бъде и магьосник на рождения си ден.

Всички се почувстваха още по-добре, след като наистина хапнаха по нещо — цял ден само торта и газирана вода за малките деца и бира и „Доритос“ за големите деца — това не бе допринесло за ничие настроение. Е. Бъз усети, че е време да потършува под масата за остатъци.

При сервирането на второто Дейна разказваше за училище, Дайан говореше възторжено за последната книга по текстилен дизайн, която бе прочела, а Стив се шегуваше дори по повод на Тътхил.

— Този тип сигурно е най-големият досадник, който някога се е раждал. Струва ми се, че той използва дистанционното само за да ме ядосва.