Джеймс Кан - Полтъргайст

— Как става това, татко — да превключваш каналите толкова далече? Това като някакъв фокус ли е?

— Това е… нещо като радиовълните, Роби. Хората изпращат тези електрически сигнали отдалече, радиото ги приема и ги превръща в музика. И то е същото. Дистанционното управление просто изпраща електросигнал, който минава по електросхемите в телевизора и ги кара да превключат на друг канал. Всичко това е електроника.

— Аз пък си мислех, че електричеството пуска искри.

— Понякога да. Понякога обаче то просто подава сигнали, които минават по въздуха и не се виждат.

— Като духовете ли?

— Нещо такова. Да. Като добрите духове.

— Като Каспър.

— Аз сънувах духове — каза Керъл Ан с широко отворени сини очи.

— Страшни ли бяха, Керъл? — запита Дейна.

— М-м-м, те също бяха добри духове.

— Какво се случи в съня ти, миличко? — подпита я Дайан.

Тя винаги подтикваше децата да й разказват сънищата си. Сънищата са прозорец на душата, казваше майка й и тя още вярваше в това.

— Вървях в парка и тези хора плуваха между дърветата и искаха да си играят с мен, но не можеха да видят къде съм, а аз не им казвах, а те харесаха новата ми рокля, но се страхуваха от грозния човек и аз исках да си тръгна, но започнах да падам.

— Знаеш ли какво казва Фройд за сънищата с падане, мамо? — попита Дейна.

— Не, какво казва?

Дейна само повдигна вежди и пак ги пусна.

— Много интересен сън, сладката ми — каза Стив. — Хората в чаршафи ли бяха облечени, като духовете?

— М-м-м, носеха най-различни смешни дрехи.

— Искаш да кажеш като палячовци?

Роби изведнъж се стресна при тези думи, които му напомниха случката е палячото сред тухлите в задния двор. Той несъзнателно потърка пръста си.

— Не като палячовци — Керъл Ан тръсна глава. — Като картинките в книжката на баба.

Стив смръщи вежди и погледна Дайан.

— Албума на майка ти?

— Да, да — закима Керъл Ан. — Бума.

Дейна се ухили, Роби се плесна с ръка по устата.

— Стига, вие двамата — смъмри ги Дайан и се обърна към Керъл Ан. — Казва се ал-бум, мъничката ми, не бум. Албум.

Дейна размаха мигли.

— Тя просто е проявила библиомания, майко.

— А ти можеш да престанеш да се правиш на по-голяма, отколкото си, ставаш досадна. Можеш също така да прибереш масата.

Дайан струпа две чинии пред по-голямата си дъщеря.

— Да, майко — прибягна Дейна до най-изтънчената си интонация, закрепи четири чинии върху главата си и като се обърна, каза:

— Съвършена стойка, величествена елегантност и грация — и отиде към кухнята, без да изсипе дори едно грахово зърно.

Роби скочи и запристъпва след нея, като се кълчеше смешно.

— Добре, стига толкова. Помогни на сестра си, Роби — каза Стив.

Роби се върна при масата и събра сребърните прибори. Дайан кимна с глава към Керъл Ан:

— Представяш ли си колко са я впечатлили тези стари фотографии. Някои са на прабаба ми и прадядо ми. Може да има дори и на прапрадядовци и баби.

Стив се усмихна на Керъл Ан.

— Това беше много интересно, миличко. И то показва, че духовете също невинаги са страшни.

Керъл Ан кимна, но сега тя беше много по-увлечена от опитите си да вземе с език от масата едно грахово зърно.

Дайан направи физиономия на Стив:

— Какво е казал Фройд за сънищата с падане?

Внезапно от кухнята се разнесе силен трясък — звук на чупещи се чинии, паднали върху плочки.

— Това ще ти го приспаднем от джобните пари, млада госпожице — извика Дайан.

— Е-е, мамо, не е честно!

— Не запомни ли? — изрева весело Стив. — Животът не е честен.

Той се наведе и игриво целуна Дайан.

— Колко бързо забравят — промърмори той.

Дайан закъсня за родителската среща и седна на последния ред, за да може да си тръгне по-рано, а след това използва цялото време, за да спори с преподавателя срещу възстановяването на телесните наказания в училищната система.

Когато всичко свърши и присъстващите се събраха в дъното на класната стая, за да пият кафе със сладки, Дайан се сблъска с Дорис Мелник. Синът на Дорис, Еди, беше в един клас с Роби: нещо повече — по една случайност Дорис и Дайан бяха посещавали преди много години едно и също средно училище в Енсино, макар и в различни паралелки. Никога не ги бе свързвало истинско приятелство не поддържаха връзки и сега, но тези общи моменти бяха достатъчни, за да могат, когато случайно се засекат при поводи като днешния, да изпитват благодарност, че се познават. И дори, колкото и да е странно, да се чувстват близки по начина, по който хората се чувстват близки, когато не се познават достатъчно добре.