Джеймс Кан - Полтъргайст

Роби изглеждаше удовлетворен. Дайан се приближи поред до двете легла, целуна всеки за лека нощ и се върна в собствената си спалня.

В този момент Роби забеляза палячото от плат, седнал в люлеещия се стол.

Направо подскочи — толкова бе изумен. Не че палячото се бе появил внезапно, по-точно Роби внезапно осъзна, че той е там. И изведнъж се сети, че той беше навън под купчината тухли по-рано същия ден. Сега изглеждаше, като че ли се смее, с мълчалива, замръзнала усмивка.

Роби стана от леглото, без да поглежда към смеещата се кукла, вдигна една карирана риза от пода и я хвърли върху главата на палячото. След това се върна в леглото.

Някъде далече проблесна светкавица — електрическо синьо — и няколко секунди по-късно се разнесе гърленият звук на гръмотевица.

Или това бе сподавен смях?

Стив седеше по гащета в леглото, свиваше си цигара и гледаше стар филм на Богарт по телевизията. Дайан скочи в леглото и седна зад него.

— Страхувал ли си се, когато си бил на неговата възраст? — попита тя.

— От какво?

— Роби, бедното дете се страхува от дрешника.

— Такава му е възрастта. На седем години се страхуваш от дрешници, спомням си.

— Ами! А на трийсет и седем?

— От лихвите. Сега се страхувам от лихвените проценти. Какво те безпокои?

На мили разстояние изсвистя светкавица и телевизорът пропука от статичното електричество. Стив облиза хартията, налапа единия край, запали другия и пое дима.

— Керъл Ан ходи на сън. Това е, което наистина ме безпокои.

— Ще й мине с възрастта — той подаде цигарата.

Гръм.

Но видя ли я миналата нощ? Залепена долу до телевизора и водеше разговор?

— Всички деца си говорят сами.

— Тя говореше на телевизора. И спеше. — Дайан дръпна дълбоко и отметна кичур коса от очите на Стив. — А това, което се случи днес следобед… беше страшно, Стив.

— Какво каза психологът?

— Каза, че щяло да й мине с възрастта — отговори Дайан.

Стив се усмихна:

— Искаш да чуеш и друго мнение?

Дайан сви рамене:

— Може би. Дорис Мелник каза, че трябва, или просто не трябва да започваме да строим басейна сега. Може би трябва да изчакаме, докато й мине с възрастта. Искам да кажа, Стив, че тя може да излезе посред нощ и да падне в него, а ние да разберем чак на сутринта.

— Стига, мила, не го вземай толкова навътре. Просто ще трябва да не забравяме да заключим вратите и това е всичко. Тя няма да може да излиза навън.

Той се наведе и гризна ухото на Дайан, лицето й се смекчи.

— Не искаш ли басейн? — прошепна той.

— Басейн, много важно! — тя го отблъсна със смях. — Първият басейн в квартала. Първото семейство в квартала…

— Първи целувки за нощта — промърмори той също като наближаващ гръм.

Целунаха се. На малкия екран в долния край на леглото Хъмфри Богарт целуваше Лора Бъкъл. Върху тоалетната масичка две керамични фигурки си разменяха поклон и реверанс.

— Мамо, страх ме е — на прага на спалнята стоеше Роби.

Дайан се опита да скрие цигарата. Стив й се усмихна и въздъхна:

— Хубав семеен живот! — после се обърна към Роби. — Добре, ела, приятел, ще го прогоним заедно.

Той отиде до сина си, вдигна го и го сложи на раменете си.

— Пази си главата.

Двамата излязоха в коридора.

Стив седна на леглото до Роби. Дървото дращеше по прозореца.

Керъл Ан се беше свила на кравай под завивките в другия край на стаята.

— То се опитва да влезе, татко — прошепна тя.

— Вижте какво, това дърво не иска да влезе в тази къща — заобяснява Стив трезво. — Това дърво е много старо, то се казва Абенийзър и просто пази стаята ви, за да не може да влезе нищо лошо. Дори и да има нещо лошо там отвън — макар че там няма нищо.

Навън вятърът се усили, подбра отнякъде капак на кофа за боклук и го подгони с трясък по улицата. Отново блесна светкавица и пак очерта силуета на дървото. Формата му като че ли се бе променила — ръцете му пипнешком се насочваха към къщата, а разклонението в средата приличаше на раззината паст. Децата подскочиха. Удари гръм — те отново подскочиха.

— Сега — продължи Стив със спокоен тон, — всичко, което трябва да правите, е да броите секундите между светкавицата и удрянето на гърма. Ако успеете да преброите до седем, значи бурята е на една миля оттук. Ако успеете да преброите повече, бурята е отишла още по-надалеч. И няма от какво да се плашите. Нали?

— Аз мога да преброя до единайсет, татко — кандидатира се за доброволец Керъл Ан.

— Страхотно, сладката ми. Я да чуем.