Джеймс Кан - Полтъргайст

— Какво значи карма? — намеси се Роби.

— Карма е това, заради което ще се появиш отново като нищожество, защото си такъв досадник сега — Дейна свърши с прическата и си седна на стола.

— Дейна, не искам да чувам такива приказки на закуска — каза Дайан, носейки омлета.

— У-у-у, осакатени пилешки зародиши, сигурно една от жертвите на земетресението…

— Дейна!

Кучето излая. Керъл Ан стана от масата, запъти се към телевизора и включи на осми канал. Бял шум. Замечтана, тя седна пред него, загледана в снежинките.

— Керъл Ан — започна Дайан със сянка на тревога върху лицето.

Дейна взе учебниците си:

— Може би линията на разлома минава точно под нашата къща. Няма ли да е чудесно?

— От тавана по цялото ми легло е нападала мазилка — каза Роби.

— Керъл Ан — обърна се отново Дайан към загледаното в телевизора момиченце, — спомняш ли си как миналата нощ ти каза: „Те са тук“?

— М-м-м — отвърна Керъл Ан, без да вдига поглед.

— Кого имаше предвид, сладката ми? Кой е тук?

— Хората от телевизора — отговори тя замечтано с пълна с каша уста.

— Тя се е побъркала — ухили се Роби.

— Какво разбираш ти, глупако? — каза Дейна със страдалчески вид.

— Повече от тебе. Питай татко!

Преди Дайан да успее да ги смъмри да се държат както трябва, чашата с мляко се счупи в ръката на Роби — тя буквално се разпадна на стотици парченца и млякото се разплиска по цялата маса. Тя се хвърли към момчето, но внезапно й се стори, че с ъгълчето на окото си видя как една лъжица в поставката за съдове се изкриви. От изумление Дайан отвори уста и изпусна кърпата. Млякото плисна върху панталоните на Дейна.

— Ей! — извика тя.

Роби вдигна ръце нагоре:

— Не съм го направил аз!

Дейна скочи от масата:

— Много ти благодаря, сополанко! След двайсет минути имам час.

— Мамо! — извика Роби.

Дай ми тези стъкла, преди да си се порязал.

Роби подаде на Дайан строшената чаша и се възползва от създалата се възможност:

— Закъснявам за училище, мамо, трябва да бягам.

Той блъсна вратата навън и я затръшна с трясък. В стаята останаха Дайан, Керъл Ан, която беше заета да настройва снежинките на екрана, и Дейна, която изтича нагоре по стълбите да си смени панталоните.

— Сладката ми — Дайан побутна Керъл Ан, — кого имаше предвид миналата нощ, когато каза: „Те са тук“?

— Хората от телевизора — тя продължи да се взира в екрана.

— Но какво имаш предвид, мила? Какви хора от телевизора?

Керъл Ан погледна за миг лукаво майка си, сякаш търсеше нещо, после се извърна отново към телевизора и се задълбочи в изучаване на точките.

Половин час по-късно се обади Дорис Мелник, за да даде на Дайан името и телефонния номер на д-р Бремер. Специалистът.

— Но важното е — каза Дорис, — че трябва да го посетите веднага или ще трябва да чакате шест седмици. Искам да кажа, че всичко е заето. Но аз току-що говорих със секретарката му и тя ми каза, че един час за тази сутрин се е освободил.

Тази сутрин. Дали това не е предзнаменование?

Дайан по принцип не вярваше в предзнаменованията, но вярваше във възможностите — използвани и пропуснати. А на нея не й харесваше идеята да чака още шест седмици Керъл Ан да разговаря с канал нула, да не говорим за потресаващия епизод от предишния ден.

— Добре, къде да отида? — отговори тя, след като размисли за миг.

Дорис й обясни къде се намира сградата и след два часа Дайан седеше в подредена с вкус приемна заедно с Керъл Ан и се взираше нервно в тапетите на стените, докато по радиото вървеше подборка от мелодии от типа на „Мистър Сендмен“, „Дрийм, дрийм, дрийм“, и „Тосинг енд търнинг ол найт“. Стандартният надпис на вратата гласеше:

След около пет минути разговорната уредба на бюрото на секретарката забръмча дискретно, след което секретарката каза на Дайан, че докторът ще ги приеме. Дайан и Керъл Ан се изправиха и влязоха в главния кабинет.

Д-р Бремер стана да ги посрещне:

— Добър ден! Аз съм доктор Бремер. Вие трябва да сте мисис Фрийлинг…, а ти сигурно си Керъл Ан — той се усмихна и подаде ръка и на двете.

Беше много по-млад, отколкото Дайан очакваше, и това я завари малко неподготвена. Керъл Ан гледаше засрамено в пода.

Размениха си стандартните учтивости, след това д-р Бремер бързо премина към същността:

— А сега, с какво мога да ви бъда полезен?

— Дъщеря ми започна да ходи насън преди няколко седмици и изглежда, че състоянието й се влошава. Отначало като се събудехме сутрин, я намирахме заспала във ваната и на всякакви други места. Веднъж я заварихме неочаквано в дневната, където късаше всички листа от фикуса. Но най-често това става с телевизора. Тя просто седи пред телевизора, който излъчва само бял шум и му говори. Освен това сънува странни сънища, а вчера я намерихме да крещи ужасно пред телевизора. Кълна се, трябваше ни цял час, за да я успокоим, а когато се събуди от сън, не си спомняше нищо.