Джеймс Кан - Полтъргайст

През следващия час тя почистваше спалнята. Парчета стъкло покриваха пода на местата, където бяха паднали и се разбили картините. Парчета мазилка от тавана бяха нападали по килима и белите петна вече се бяха набили в мъха.

Е. Бъз не помагаше много. Косматата златна хрътка, изглежда, бе убедена, че те с Дайан играят на чудесната игра „Тичай зад Дайан и се опитай да изядеш обувката й, докато тя се навежда, бягай надалеч и пак отначало“. Дайан играеше добре, но Е. Бъз печелеше.

След първото полувреме Дайан седна на пода, облегната на тоалетната масичка и запали цигара. Е. Бъз се излетна на леглото, но Дайан бе твърде изтощена, за да му извика да слезе. Когато тя довършваше своята „Вирджиния Слим“, се случи нещо странно. Е. Бъз се изправи на леглото, обърна се към стената и изръмжа. Заръмжа срещу нищото.

— Е. Бъз, какво те прихвана?

Дайан стана и се доближи до стената, която така безпокоеше хрътката. Там нямаше нищо. Просто гола стена над леглото, покрита все още с мръснобялата боя отпреди пет години, нищо… чакай, там имаше нещо ново. Една точка високо на стената, по-скоро петно с размера на 25-центова монета. Кафеникава, тя изглеждаше почти мъхеста. Дайан я докосна — не цапа, но когато помириса пръста си, усети сладникаво-кисел мирис. Кучето излая и отстъпи назад.

Дайан се опита да изтрие петното с мокър парцал, но то не излизаше. Опита с препарата „Ейджакс“ върху гъба, а после с оцет и четка. Не можа да изчисти петното, то дори не стана по-светло. Е. Бъз наблюдаваше цялата операция с подозрение.

Внезапно кучето промени стойката си, макар че нямаше видима причина за това. Все още загледано в точката на стената, то спря да ръмжи и протегна лапа за „здрасти“. Скочи на пода, излая два пъти, претърколи се и седна на място, размахвайки опашка. Очите му светеха ярко, приковани към стената.

Дайан гледаше това забележително изпълнение напълно объркана.

— Е. Бъз, какво ти влезе в главата?

Но собствените й думи я накараха да се почувства някак неуютно и тя се въздържа от по-нататъшни коментари. Е. Бъз избяга от стаята.

Тя последва кучето надолу по стълбите към кухнята. Когато влезе, то лаеше зверски срещу един от кухненските столове, който стоеше нестабилно, подпрян на два крака срещу умивалника. Под него на пода лежеше обърнат отворен буркан с консервирани ягоди.

— Керъл Ан! — извика Дайан.

Момиченцето се появи от килера.

— Ти ли разсипа сладкото на пода, малка госпожице? — запита я майка й.

Керъл Ан поклати отрицателно глава.

За Дайан лъжата бе най-лошият грях. А от безпорядъка в спалнята, номерата на кучето, сладкото на пода и нежелания басейн нервите й се бяха изопнали. Тя сграбчи Керъл Ан за ръката и със замах бързо я плесна отзад. Сълзи изпълниха очите на детето.

— Никога не се опитвай да се измъкнеш с лъжи! — скара се Дайан. — Лъжата е по-лоша от разсипаното сладко.

Тя рязко отвори вратата на килера с метли и взе една гъба, за да почисти мръсотията. Когато обаче след миг се завърна в кухнята, тя изпусна гъбата от ръката си и за момент дъхът й спря.

Шестте стола в кухнята бяха подредени в идеална пирамида върху масата и достигаха до тавана. Керъл Ан стоеше неподвижно до мивката, на същото място, където Дайан току-що я бе оставила. Очите й бяха широко отворени от учудване.

Дайан местеше погледа си от Керъл Ан към столовете и обратно.

— Хората от телевизора ли? — попита тя спокойно.

Керъл Ан кимна колебливо, тя не искаше отново да бъде обвинена в лъжа:

— А-ха — каза тя.

Дайан се опитваше да запази спокойствие, да не позволи гласът й да трепери. Тя знаеше, че това, от което децата се страхуват най-много, е да усетят, че възрастният се страхува.

— Можеш ли да ги видиш, миличко?

— А-ха — прошепна Керъл Ан.

Тя виждаше, че майка й е разстроена, но не можеше да разбере защо. Може би хората от телевизора трябва да бъдат напляскани.

— Страх ли те е? — попита Дайан.

— А-ха — бързо отвърна Керъл Ан.

Тя бе усвоила урока — не трябва да лъже.

Дайан потърси опора за това, което видя, в природната мъдрост, която тя виждаше в своето момиченце. Тя разчиташе на тази мъдрост и реакциите на детето ставаха за нея ключ към разбирането му. И ако Керъл Ан не беше уплашена, за Дайан това бе достатъчно доказателство, че и тя не трябва да се плаши.

— Добре, сладката ми, мама ще оправи столовете и после ще видим дали можем да поговорим с хората от телевизора, нали?

Керъл Ан кимна и се усмихна. В края на краищата това бе хубава игра.