Джеймс Кан - Полтъргайст

Е. Бъз влезе предпазливо, подуши пода, изръмжа и побягна навън с подвита опашка и свити назад уши.

— А тук е банята за гости — Стив се усмихна подканващо.

Господин и госпожа Леърд надзърнаха поред в безупречния, скучен правоъгълник, след това последваха Стив в безупречната, скучна кухия.

— Вие самият живеете в този район, доколкото разбрах — каза господин Леърд.

— Точно така — кимна Стив, — ние бяхме първото семейство, което се нанесе тук. Всъщност разположението на тази къща, която оглеждаме, е съвсем същото като в моя собствен дом.

— Те всички като че ли си приличат — каза с известно колебание госпожа Леърд.

— Всъщност имаме четири основни модела — Стив се почувства малко притеснен от тази клиентка, без да знае защо. Може би от нещо в интонацията й. — А строителната схема е изключително гъвкава, много е лесно да се дострои нещо, ако искате.

Пресякоха дневната на първия етаж. Госпожа Леърд почука стените:

— Кънтят като на кухо — измърмори тя.

— Нека видим втория етаж — Стив се опита гласът му да прозвучи предразполагащо, докато се изкачваха по стъпалата.

— Като че все още не живеят много хора в този район — каза госпожа Леърд.

— Да, това е най-новият етап на застрояване то — Четвърта Част. Но повярвайте ми, няма да мине много време и Четвърта Част ще бъде толкова населена, колкото е и Първа Част, където аз живея — няма да можете да ги различите.

— Аз едва ги различавам и сега — каза тихичко госпожа Леърд.

Стив ги заведе в голямата спалня, отвори прозорците и им показа гледката — спокойни вълнисти хълмове.

— Мирише ми на дъжд — заяви Леърд.

— Сега насам — каза Стив и ги поведе по коридора към задните спални. В нашия случай ние използваме тази за детска стая.

Госпожа Леърд влезе, изпробва електрическите ключове и отвори вратата на дрешника. Тук за първи път тя кимна одобрително:

— Големи килери.

Д-р Марта Леш седеше в лабораторията си в Калифорнийския университет в Ървин и преглеждаше някакви данни. Тя беше на 61 години и носеше косата си прибрана, което я правеше да изглежда строга жена, но тя не бе строга.

Бе по-скоро дружелюбна, стига веднъж да се разчупеше външната й сдържаност. Но тук, в лабораторията си, тя запазваше на лицето си сдържания израз — като че ли всичко вървеше по-резултатно благодарение на него. За нея бе обичайно да влияе на обстановката с поведението си специалността й беше психиатрия и вече над десет години тя носеше званието професор.

С времето областта на интересите й се бе променила — от психология към парапсихология, изучаване на паранормалните явления — психокинеза, прераждане, телепатия — всичко това влизаше в сегашната й компетентност. Парапсихологията беше сборна област, която обхващаше неща, в които тя вярваше, неща, в които не вярваше, неща, които трябваше да определя наново всеки път, когато се сблъскваше с тях. Например тя бе убедена — беше си го доказала с експериментите си, — че екстрасенситивното възприятие е реално, макар и не съвсем познато явление: информацията се предава чрез някакво електромагнитно поле с неизвестна честота и дължина на вълната. С психокинезата тя имаше повече трудности — за да се придвижват материални предмети на разстояние, според нейния начин на мислене, беше необходим по-мощен източник на енергия, отколкото можеше да си представи, че излъчва човешкият мозък. Тя все пак не отхвърляше психокинезата. Любимият й цитат бе мисълта на астронома Фред Хойл: „Вселената е не само по-удивителна, отколкото си представяме, тя е по-удивителна, отколкото можем да си представим.“ Д-р Леш беше окачила този цитат на стената над бюрото си.

Въпреки това тя не можеше да приеме някои неща. Не вярваше в прераждането например — защото прераждането предполагаше задължително преселване на душата, а д-р Леш не вярваше в така наречената душа. Тя вярваше в науката.

Но вярваше също така в хората и това смекчаваше сърцето й. Тя гледаше на проучванията си като на изследване както на човешките възможности, така и на природата на вселената. „Учен със златно сърце“ — така я наричаше Марти.

Марти Левандовски беше главният техник на лабораторията, който сега съсредоточено поправяше електроенцефалографа зад д-р Леш. Марти бе на двайсет и три години, смяташе себе си за невъзмутимо конте и едва ли вярваше в нещо друго, освен в чека за заплатата, който получаваше всеки две седмици. Не че не вярваше в експериментите на д-р Леш — те просто не го вълнуваха много. Тук все пак работата бе добра — той се занимаваше с цялата електроника, хората бяха достатъчно приятни, работното време — достатъчно гъвкаво и винаги много симпатични студентки пърхаха наоколо. А Марта бе човек, за когото наистина си заслужаваше да работиш.