Джеймс Кан - Полтъргайст

— За какво говориш? Генератор — какъв генератор би могъл…

— Откъде да знам? Не съм електротехник.

— Чудя се дали онова, което стана миналата нощ, няма нещо общо с тази работа.

— Наистина ли?

— Да, някакъв вид смущения в…

— Татко, татко — извика Керъл Ан.

Тя, без да иска, беше настъпила една от тебеширените черти и сега се носеше с пълна пара над пода. Стив разтвори ръце тъкмо навреме, за да я хване, при което тя изписка, като че ли той я бе подхвърлил във въздуха.

— Сега може ли да отидем за пица? — запита тя.

— Добър вечер, Бен.

— Фрийлинг. Мисис Фрийлинг.

Тримата стояха на задната веранда на Тътхил. Двамата мъже бяха с ръце в джобовете, ръцете на Дайан бяха скръстени.

— Телевизорът тук е изключен. Ако твоят пак нещо му става…

— Не, не. Няма такова нещо. Ние се чудехме… макар че това ще прозвучи странно да го казвам аз…

— Съмнявам се — промърмори Тътхил.

Миг на неловка тишина. Фрийлингови гледаха в краката си, а неудобството им се засилваше с всяка секунда.

— Да сте забелязвали нещо… Необичайно в последно време — подходи неловко към темата Стив.

Най-малко от всичко му се искаше този нахален съсед да си помисли, че той е свалил гарда.

— Какво необичайно? Необичайно в смисъл на интересно или необичайно в смисъл на странно?

— Ами, в смисъл смущаващо — опита се да обясни Дайан.

— Искате да кажете нещо като… хулиганство? — Тътхил изглеждаше озадачен.

Нещо повече — той започна да гледа с подозрение. Беше се преместил в Куеста Верде, за да се избави от всички тези глупаци и, хулиганчета в града — и защо ги намираше където и да отиде?

Стив започна да съжалява, че въобще е дошъл. Дайан се опита гласът й да прозвучи най-обикновено:

— Ами, нещо като чинии или столове, които сами се движат?

— Не ме интересува, трябваше просто да запазим това за себе си — каза Стив спокойно, но твърдо. — Видя ли израза на лицето на Тътхил? Имаме щастие, че не повика веднага полиция.

Той седеше в леглото до Дайан вечерта на същия ден и се чувстваше глупав и объркан. Тя го погледна със съмнение. Той присви устни.

— Добре де. Тогава утре сутринта ще повикам някого да дойде.

— Някой да дойде? — прошепна тя. — Кой например? Вече проверих справочника на фирмите. Идваха и от „Преместване на мебели“. Може би, ако потърсим на „свръхестествени явления“…

— Добре, добре — вдигна ръце Стив. — Аз имам един план. Тук става нещо, което не можем да обясним. Чувствам се направо смешен…

— Няма от какво да се чувстваш смешен…

— Добре де, а ти как се чувстваш, когато Тътхил ни гледаше, сякаш ни хлопа дъската? Какво смяташ, че ще каже Тийг, ако Тътхил спомене нещо?

Откъм запад се чу гръмотевица и за миг изображението на телевизионния екран потрепери. Дайан се усмихна:

— Той вероятно би казал, че си се побъркал.

— И какво искаш да правиш? Да повикаш екзорсист? Полиция? Сеизмолог? Какво?

— Не ставай глупав, Стивън. А и ти самият току-що каза, че това трябва да си остане между нас.

— Правилно. Добре. Хайде да будим децата. Няма нищо. Да ги събудим, да пренощуваме в мотела „Тревъл лодж“ и да не се връщаме вкъщи, докато не стане безопасно.

— Сега пък ме плашиш. Не се опитвай да ме плашиш, Стивън!

— Не се опитвам да те плаша. Опитвам се да се избавя от собствената си уплаха. Слушай, това може би е просто от времето. От тази проклета електрическа активност. Може би всичко се е намагнитило.

— Времето ли? Магнити ли? — в погледа й се появи нещо налудничаво. — Тогава какво е това?

Тя се изправи на леглото и посочи странното петно високо на стената. Сега то бе по-голямо.

— Това е петно — предположи Стивън.

— Петно! Петно, което го нямаше вчера. Петно, което привлича вниманието на кучето още от сутринта. Петно, което не мога да…

— Добре, добре. Сега ти се опитваш да ме изплашиш.

Те се гледаха един миг изтощени, после избухнаха в нервен смях.

— Що за дявол — разтърси глава Стивън. — Вероятно светкавицата е улучила проклетата стена миналата нощ и всички ние сега сме се превърнали в електрически зомбита.

Дайан се смя почти до сълзи, после скръсти ръце.

— Сигурна съм, че съществува някакво съвсем естествено обяснение. Изкарах цял ден с това и нищо лошо не се случи. Това е просто друга страна на природата. Страна, която ние не сме подготвени да разберем. Просто реакцията ни е пресилена — придадохме прекалено голямо значение на всичко.

— Сигурно си права — съгласи се той и след кратка пауза продължи. — Просто цялата проклета работа е толкова свръхестествена.