Джеймс Кан - Полтъргайст

Всичко в стаята бе въвличано от циклоничния водовъртеж в дрешника. Керъл Ан се държеше за огъващата се рамка на леглото и се люшкаше като флаг сред ураган. Колкото и да бе невероятно, но палячото оставаше незасегнат. Той просто си седеше на пода там, където го бе изпуснала Керъл Ан и се усмихваше, наблюдавайки как вятърът се нахвърляше върху нея. Накрая тя повече не можа да се удържи и с почти незабележим вакуумен звук бе погълната от блестящия отвор.

След миг и леглото отстъпи, повдигна се във въздуха, прелетя през стаята и с трясък се удари във вратата на дрешника с Керъл Ан вътре, като я захлопна и затисна така, че да не може да се отвори.

Стив яростно чупеше безбройните клони, които обвиваха Роби, а вятърът се засилваше до невъобразимо ускорение. Тогава, с последен гръмотевичен взрив на светлина, и тримата — Стив, Роби и Дайан — бяха хвърлени на земята. Няколко секунди след това с един-единствен трясък цялото дърво бе изтръгнато от корен и засмукано в демоничната нощ.

И изведнъж бурята спря.

Четиримата лежаха сред купчина кална пръст, вцепенени, захвърлени, омаломощени.

Внезапно Дейна посочи към хоризонта и извика:

— Виж, мамо… татко!

Те проследиха посоката на пръста й в далечината. Там се виждаше отстъпващ фуниеподобен облак, който тъкмо започваше да се разбива в далечните хълмове.

— Нощен смерч — удиви се Дейна.

— Той сигурно просто леко ни е закачил — кимна Дайан. — Нито една къща нямаше да остане тук, ако…

— Керъл Ан! — извика Стив. — Още ли е горе?

Всички погледнаха към строшения прозорец на втория етаж.

— Господи! — тихо каза Дайан.

Те се втурнаха в къщата, но като стигнаха до детската спалня, замръзнаха. С изключение на двете легла, които барикадираха дрешника, няколко играчки и парчета от строшени мебели, стаята бе съвсем празна. Пуста.

Дайан нададе пронизителен писък и тя и Стив започнаха незабавно да издърпват отломъците. Роби и Дейна стояха безгласно на прага и наблюдаваха. Е. Бъз скимтеше в краката им.

— Керъл Ан — извика Дайан, но отговор нямаше.

Издърпаха последното парче и отвориха вратата на дрешника.

Той бе празен.

— Тя не е тук! — извика Стив.

Той почти не беше на себе си.

— Керъл Ан! — повика Дайан.

Тя изтича до строшения прозорец и повика отново.

— Ще проверя в кухнята! — каза Дейна.

— Не влизай там! — предупреди Стив. — Аз ще проверя. Ти виж в нашата стая.

— Аз ще отида — гласът на Дайан прозвуча дрезгаво. — Ти виж в баните.

Всички се втурнаха навън. Всички освен Роби, който просто стоеше и трескаво се взираше в празния дрешник… празен, с изключение на петното върху стената, подобно на онова от спалнята на родителите им. Петно във формата на… нещо. И в далечния ъгъл, превит надве и хилещ се подигравателно срещу него — палячото.

Стив се втурна в кухнята. Телевизорът беше включен, но местният предавател сигурно бе спрял излъчването — върху екрана имаше само снежинки.

— Керъл Ан! — извика той.

Дейна отиде в банята на долния етаж.

— Керъл! — повика тя.

Нямаше отговор. Пластмасовата завеса пред душа беше спусната. Тя я дръпна бързо и там нищо.

Дайан обиколи тяхната спалня, банята, погледна в килера, под леглото. Всеки проверен ъгъл увеличаваше нервността й.

— О, Исусе Христе, всемогъщи! Керъл Ан!

Телевизорът с бели снежинки на екрана съскаше в края на масата.

Влезе Стив.

— Това е лудост. Проверих навсякъде.

Внезапно проблясък озари лицето на Дайан:

— О, Господи! Басейнът.

Втурнаха се на бегом. Дейна се присъедини към тях в коридора, когато те слизаха надолу. Роби се появи бавно откъм спалнята си и влезе в спалнята на родителите си. С напрежение той застана пред телевизора.

Дейна, Стив и Дайан изтичаха до ръба на скоро изкопания басейн. Дъждът обаче бе разкалял наоколо и кракът на Дейна започна да се хлъзга заедно с плъзгащата се кал. В следващата секунда тя стоеше в по-дълбокия край, до кръста в кал и дъждовна вода.

Стив се втурна вътре след нея и двамата започнаха да забиват ръце в тресавището, търсейки тялото. Дайан се свлече на земята и просто ридаеше и разтърсваше глава. Силите й се бяха изчерпали.

Роби доближи лице на няколко инча от екрана, синкавите отблясъци правеха силуета му да изглежда плосък. Дълги минути той остана така, после в очите му проблесна някакво прозрение.

Нещо имаше. Той се взря, първо — полусъзнателно, а после с нарастващ ужас в екрана. Сенки, въздишки.

По устните му премина нечленоразделен стон. След това закрещя: