Джеймс Кан - Полтъргайст

След като това бе способност, която не можеше да контролира, Танджина реши най-накрая да я използва — да помага на хората, ако може. С не много голямо желание тя стана ясновидка.

С не много голямо желание, защото епизодите на ясновидство я оставяха изключително изтощена и защото, веднъж отворила някоя от специалните вратички, тя не можеше вече да я затвори по собствено желание. Щом веднъж се опиташе да види, трябваше да вижда, независимо дали го искаше или не. Не можеше да затвори очи, не можеше да си отиде, след като представлението бе започнало.

В резултат на това Танджина бе на края на силите си. Десет години откриване и наблюдаване на страховете и загубите на другите хора я бяха почти изчерпали. Тя бе наемана от обезумели родители, за да открива изчезнали деца, от стигнали до задънена улица полицейски отдели — за да намира нарязани трупове, от страдащи вдовици, за да осъществи контакт с изгубения любим. Но те не можеха да й платят достатъчно, за да я принудят да продължи — тя искаше да сложи край. Не можеше обаче да го спре.

Нещо повече — то ставаше все по-силно. Много седмици вече имаше сънища, които я лишаваха от почивка и тя на сутринта се събуждаше изморена и потна. Те бяха пророчески — в това, за нещастие, бе уверена — и се изплъзваха от съзнанието й, секунди преди да се събуди.

Това правеше нещата още по-тежки — фактът, че помнеше сънищата за кратки мигове и след това те й се изплъзваха като вода през сито за малкото време, необходимо да се събуди напълно, като я оставяха угнетена от спомена.

Но дори и това не бе най-лошото. Нещата, предметите в стаята й — но тя не бе сигурна в това, което го нравеше още по-лошо — се движеха. Не че се движеха със сигурност или пък видимо, но всяка сутрин Танджина забелязваше, или мислеше, че забелязва нещо някъде в стаята, което предишната вечер е било на друго място. Стол, леко изместен от стената, книга, преместена от масата на тоалетката.

Психокинезата бе нещо, с което тя не се бе сблъсквала досега. Не че не вярваше в нея — просто, ако това бе наистина психокинеза, за нея бе нещо ново. Но случаите бяха толкова неясни, толкова смътно неопределени — тя се чудеше дали не започва да си губи ума. Нищо, нито дори лудостта не бе невъзможно, тя го бе изпитала.

Дните й бяха изпълнени с предчувствия и страх. Чудеше се за смисъла на всяко явление. Беше ли песничката на пощальона предзнаменование? Късчето хартия, прилепнало към обувката й — знак? Нейният свят бе станал място, пълно с предчувствия и не й даваше отдих.

Тъй като бе решила да се откаже от ясновидството и прорицателството, доколкото може, тя се опитваше да потисне явленията със сънотворни хапчета. За известно време това подейства. Сънищата й станаха по-редки и не толкова мъчителни. Тъй като обаче лекарството се натрупваше в тялото й, тя започна да чувства хронична умора, постоянно виене на свят. Един ден едва не попадна случайно под колелата на един камион. Спря хапчетата.

Сънищата се върнаха още по-ярки отпреди. Те завладяха живота й, превърнаха се в мъгляв център на едно неспокойно съществуване.

Тя реши да атакува проблема фронтално — да търси нощните видения пряко и да се сблъска с тях лице в лице. Реши да погледне в кристалната топка.

Гледането в кристална топка бе изкуство, което Танджина, както и хиляди гадателки преди нея, беше усъвършенствала като средство, чрез което се постига друго състояние на духа. Не че кристалната топка бе единственото възможно средство за тази цел — каквато и да било друга отразяваща или пречупваща светлината повърхност би свършила работа. Кристалната топка бе просто визуален фокус, около който ясновидецът можеше да концентрира своето съзнание с цел да се дисоциира, да се откъсне от действителността, с други думи, да изпадне в транс.

Именно към това прибягна Танджина в опит да възстанови сънищата си. Тя изгаси осветлението в апартамента си — по това време живееше сама — седна на пода в спалнята, запали една-единствена свещ, постави кристалната топка пред себе си и се взря в танцуващата светлинна точка.

Дишането й стана плитко, светът около нея избледня и тя се сля със светлината в кристала. И както и много пъти преди това, се озова в друга плоскост, в друго измерение.

Тук бе мъгляво, в тази пукнатина на вселената. Неясно. Преследваха я безформени ужаси, плуващи в мъглата. Нищо не бе достатъчно определено, за да се изправиш лице в лице срещу него.

Танджина опита да се възнесе над мъглата, но не успяваше поради вцепенението, което я притискаше надолу при всеки опит. Тя се гмурна в нея, но мъглата ставаше все по-гъста и започна да затруднява движенията й.