Джеймс Кан - Полтъргайст

Нещо изникна близо до нея, но тя не можеше да усети какво бе то. Тя тичаше, почти без да влага някаква воля — нито искаше да спре, нито пък имаше усещането, че ще може, ако поиска. Мястото, където се намираше, бе безгранично, но тя се задушаваше от теснота.

Подгони някаква смътна фигура, но тя й се изплъзна. Изпълваше я мъглата, мъглата бе студена и жива и внушаваше някаква неясна безнадеждност. Тя изсмукваше жизнените й сили и благодарение на тях ставаше все по-силна. Разумът й започна да отслабва под това отвратително дихание.

Танджина се върна в тялото си. Напълно изтощена и без никакъв резултат от всичките й опити, тя нямаше никаква представа какво да прави по-нататък. Бе опитала лекари целители, лекарства и свещеници. Нищо не можеше да я избави от неканените сънища. И като последна надежда тя се обърна към Психическото дружество.

Последна надежда, не защото се съмняваше в способностите на членовете му, макар че някои хора там без съмнение бяха фокусници и артисти, а защото се бе зарекла да стои настрана от други хора с нейните способности като начин да подсили решителността си да приключи с тази част от своя живот.

Появи се на месечното събрание на дружеството с единствената мисъл да поприказва с някои стари приятели, да види дали някой не може да й подскаже как да се справи с проблема си. За нейна изненада тази вечер имаше гостуващ лектор — д-р Марта Леш, учен от университета, която говори за изследванията си в областта на парапсихологията.

Учените като цяло не интересуваха Танджина. Тя не желаеше никому да доказва способностите си — по-скоро в този момент имаше обратното желание. Но тази Леш, изглежда, имаше добра душа — Танджина с лекота разчиташе излъчването — и след лекцията двете жени се сближиха много бързо.

Значението на подобно моментално сближаване не оставаше скрито за Танджина и я заинтригува още повече, заедно с възможностите, които предлагаше д-р Леш.

— Смятам — каза Танджина в самото начало, — че вие и аз сме вече свързани. Ще споделим един и същи път за известно време.

Д-р Леш се усмихна:

— Обща съдба?

— Аз избягвам думи като съдба — погледна я замислено Танджина. — Освен в „Моби Дик“. Да го наречем по-скоро предзнаменование.

— Звучи заплашително. Това ме плаши.

Други от членовете на дружеството обикаляха около двете жени, разговаряха и пиеха вино. Те се уединиха в един ъгъл.

— Не е задължително да е заплашително — каза Танджина. — Но аз имам сънища.

— Всички имаме.

— Не като моите. Моите са… пророчески.

— И какво пророкуват?

— Не зная. Това е част от проблема.

— А другата част?

— Не мога да ги спра. Те не ме оставят.

— Сблъсквали ли сте се с този проблем преди това?

Самата Леш започна да изпитва любопитство към това тайнствено джудже. Тя не знаеше какво може да очаква, когато бе поканена от дружеството да говори за изследванията си. Бе дошла, подготвена за всичко, така че появяването на Танджина в никакъв случай не я бе изненадало.

— През целия си живот съм имала предчувствия. Но вече не ги искам, докторе. Те вземат много от мен. Примирявах се с предзнаменованията. Можете ли да ми помогнете?

Не съм съвсем сигурна какво точно искате от мен.

— Става въпрос за сънищата ми.

— Повтарящи се сънища?

— Да… Най-малкото така ми се струва. Във всеки случай изглеждат като че ли са същите. Виждате ли, аз не мога да ги запомня, но съм сигурна, че те са пророчески. Или, най-малкото — телепатични. Както и да е, но искам да се отърва от тях. Телепатията е моята болест. Ако можете да ме излекувате, или поне да ми осигурите известно облекчение, можете да ги вземете за вас.

— Да ги взема? — първата реакция на Леш бе да се разсмее, но жената, с която говореше, не изглеждаше да се шегува.

— Да, ще ви направя предложение — това е разменната монета при учените, струва ми се. Вие можете да ме използвате да изследвате мозъка ми, да регистрирате възможностите ми, да измерите моето ясновидство, да вземете сънищата ми — само ми помогнете, ако можете, да спусна завесата над второто си зрение. Защото съм изтощена до смърт от знание.

Д-р Леш бе трогната от тази молба, но не можа да намери какво да отговори. Танджина се усмихна с разбиране и й помогна:

— Няма нужда да ми отговаряте сега. Вие, разбира се, не ме познавате, а и имате комисии и бюджети, с които трябва да се съобразявате. Вярвайте ми, не бих се обърнала към вас, ако не бях вече отчаяна.

Леш се почувства малко засегната от предположението, че трябва да докладва пред комисия, преди да вземе решение за някакво изследване.