Джеймс Кан - Полтъргайст

— Провери Предизвикания Потенциал.

Марти натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра — на екрана се появиха графики.

— Никога досега не съм виждал такова нещо — той разтърси глава.

— Вижте монитора.

Те погледнаха изображението на лежащата в леглото си Танджина. Изглеждаше, че тя се мъчи.

Тя се мяташе и се бореше в агонията на неописуем ужас. Лицето й се изкриви, юмруците й се свиваха и отпускаха. Пот бе прилепила косата към челото й. Бавно устата й се отвори, като че ли искаше да изкрещи. Но вместо това се чу детски глас, тънък и пронизителен:

— Мамо, не те виждам. Къде си, мамо?

Неволно д-р Леш потрепери.

— Какво е това? — прошепна Марти.

— Във всеки случай сигурно е, че не сънува никакъв цирк.

— Мамо, мамо-о… — хленчеше гласчето от устата на Танджина.

— Тръпки да те побият — каза Райън.

— Има невероятен приток на йони там.

— Вижте!

Внезапно Танджина се изправи и седна, после слезе от леглото и излезе от стаята си. Камерата я изгуби, ЕЕГ електродите увиснаха свободно.

Тримата се втурнаха навън от контролната стая и по коридора тъкмо навреме, за да видят как Танджина започва да слиза по стълбите. На средата на стълбището успяха да я настигнат, първа бе д-р Леш.

— Танджина! Спри!

Изпадналата в транс Танджина се спря, погледна странно към тримата — напрегнато, сякаш от голямо разстояние — и се отпусна в ръцете на д-р Леш.

Танджина премина от небитието на съня в забравения свят, който е преследваше от седмици. Тук още имаше мъгла — гъста и ледена. Тя се луташе сред сумрачните изпарения цяла вечност, търсейки нещо, без да знае какво е то. Силуети се сгъстяваха в мрака, кривяха й се и й се изплъзваха, спираха дъха й. Виеше й се свят. Видимостта бе ограничена. Всичко имаше някакъв друг смисъл.

Тя започна да се носи, подета от някакъв ефирен вятър, който я тласкаше и отклоняваше настрана, по някакъв ефирен коридор… и я остави на място, което тя не бе виждала никога преди това.

Сухо място. Светло, безводно и без хоризонт. В началото това бе облекчение — влагата от косите й се изпари и те изсъхнаха. Тя се отпусна за известно време тук. Протегна се. Видимостта бе неограничена, но тук нямаше какво да се види.

След известно време започнаха да се появяват пукнатини като в пресъхнала глина. Тя последва тези линии, разклоняващи се, криволичещи, безводни. Това бе сухо място.

После забеляза в далечината, че над една от пукнатините се издига пара. Като гейзер отворът бълваше парообразен газ. Тя се отклони към него, душейки. Приближи се прекалено — изглеждаше като че ли парата излиза под налягане. Танджина бе всмукана в отвора, сякаш там имаше вакуумна помпа.

Чернота.

Стана сивкаво. Място на сенки, движещи се сиви светлосенки, които се кръстосваха и наслагваха една върху друга, движейки се непрекъснато — тъмно тук, по-светло там, безформен, бездиханен, блуждаещ мрак. Но после отстрани се появи летяща сянка. Танджина се отдръпна от нея. Сянката я последва.

Тя се втурна назад, сянката се метна след нея. После почти се разсмя. Знаеше, че мракът не може да се смее, но така й се стори. Сянката си имаше и име — Сеаду. Танджина знаеше името й.

Сеаду затанцува с нея. Тя се завъртя. Сеаду се приближи, тя се дръпна, Сеаду подскочи, опита се да я обхване. В последния момент тя скочи в сянката и започна да пада.

Падна през нея и се озова на друго място. По-светло място, открито, с облаци отгоре и отдолу. Сеаду пак беше тук — продължаваше да танцува, само че сега бе още по-игрив, той самият като че ли бе вратата между тези два свята и характерът ме бе различен от едната и другата страна. Танджина трябваше да мине отново през него, за да се върне от другата страна, но този път той бе по-неуловим, не се оставяше така лесно. Тя пристъпи към него, той отстъпи със смях.

Появи се друго същество. Това бе оранжев пламък, смътно напомнящ човек. Той летеше, гласът му приличаше на звука на горски пожар. Името му бе Фантабел.

Фантабел затанцува със Сеаду. Те се докосваха, раздаваше се съскане, после се отдалечаваха. Фантабел се превърна в множество пламъци, червени, жълти и бели. Той бърбореше нещо на огнения си език. Сеаду го загаси. Той се появи на друго място, само че сега носеше със себе си момиченцето.

Момиченцето бе малко, сигурно около петгодишно, реши Танджина. Кариана? Каролина? Русо момиченце. То имаше вида на изгубено, с превъзбудени нерви. А сега и развеселено. То започна да се издига нагоре върху ръката на Фантабел. Сега бе отмаляло от умора и напрежение. Фантабел се извиси в облаците. Момиченцето падна.