Джеймс Кан - Полтъргайст

— Разбира се, че има стойност! — запротестира Райън.

— Дори и да има, не съм сигурна дали ще можем да включим телеметрична система, той предлага…

— Марти е гений в електрониката, гой може да направи всичко. Хващам се на бас, че той може да модифицира приемателя ни с филтър, който да блокира всички други излъчвания на ЕЕГ-то й с изключение на ПГО-разрядите. По този начин ще бъде съвсем ясно стрелката или се отклонява, или не мърда. Когато се отклонява, Танджина е на прав път, когато не мърда — тя трябва да завие, докато се отклони.

Очите на Танджина погледнаха умолително към д-р Леш.

— Добре, ще опитаме.

Тръгнаха на следващата нощ с микробуса „Фолксваген“ на Марти. Райън шофираше, д-р Леш седеше до него отпред, а Танджина се бе изтегнала отзад като дете при дълго пътуване. Марти бе прекарал целия ден в работа по модифициране на апаратурата според плана на Райън. Сега той седеше в задната част на микробуса зад Танджина, заобиколен от електронни уреди. Имаше осцилоскоп с вълнов заглушител и честотен филтър, който се захранваше от генератора на микробуса. Електродите бяха включени направо към осцилоскопа и проводниците висяха свободно на пода, свързани с електродите, които бяха прикрепени към главата на Танджина един зад дясното ухо, един над лявото око и един на лявото слепоочие. До нея стоеше малък, портативен телеметричен блок — предавател, лесен за носене, към който можеха да се включат електродите от главата на Танджина, така че при нужда тя би могла да се отдалечи на няколко мили от колата и осцилоскопът да приема сигналите от нея.

Марти носеше със себе си също така магнитофон, микрофон, камера с инфрачервени лъчи, фотоапарат „Никон“, три мощни светкавици, два радиотелефона и термос с кафе.

И така, те тръгнаха.

Танджина бе стояла будна през остатъка от предишната нощ и през целия ден на подготовка, за пътешествието. В резултат на това бе изтощена и д-р Леш нямаше проблеми с приспиването й.

— Ще броя от едно до десет… — започна тя отново хипнотизирането, но на пет Танджина вече отсъстваше.

Трийсет минути по-късно започнаха да забелязват ПГО-разряди на осцилоскопа.

— Да тръгваме — каза Марти и се отправиха на изток.

Пътуваха около двайсет минути все на изток, без да настъпи някаква съществена промяна в ПГО-активността. Не много често на екрана проблясваха ярки, вертикални зелени черти, понякога по две-три наведнъж, друг път — по една. В един момент появяването им малко се разреди.

Райън зави на север и след петнайсет минути сигналите съвсем изчезнаха. Той обърна сега на юг.

Отначало водеха разговор — за нужните им субсидии, за последното завоевание на Марти сред студентките, за академични клюки, филми, лекции. Но след известно време репликите се разредиха и накрая съвсем замряха. Само свистенето на гумите по асфалта се чуваше към него понякога се добавяха синкопите на звуковия сигнал от осцилоскопа.

Това бе мъчително търсене. Понякога сигналът се губеше напълно и те обикаляха в кръг, докато пак го хванат. Това продължи с часове. Започнаха да се изморяват.

Малко след шест часа сутринта обаче Танджина измърмори няколко срички и се обърна.

— Струва ми се, че тук хващам нещо — почти едновременно се обади Марти.

— Къде, по дяволите, се намираме? — запита Райън.

Леш взе картата си и включи осветлението в купето.

— Мисля, че се движим на изток-югоизток на… около трийсет мили от вкъщи.

Погледнаха през стъклата. Рядко населена провинция търкалящи се по полето тръни, тук-там ферми или малки градчета.

— Ето това е — каза задъхано Марти, — всички видове активност са налице. Където и да отивате, дръжте така.

— Мамо… — отново излезе от гърлото на Танджина тънкото гласче.

То като с нож проряза вътрешността на купето и накара всички да замълчат. Толкова измъчено, толкова тънко:

— Мамо… помогни ми… нещо идва…

В далечината сред ниските хълмове изникнаха разпръснати светлини.

— Това трябва да е мястото — тихо каза Райън, гърлото му бе пресъхнало.

След десет минути минаха покрай голям надпис:

Няколко минути по-късно Райън шофираше сред обширни и просторни застроявани парцели, а Танджина мъчително стенеше:

— О-о-о… о-о-о, не…

Измъчените й вопли ставаха непоносими за останалите в колата. Райън се вкопчи с потни ръце във волана. Леш се въртеше почти като обезумяла върху седалката. Марти се стараеше да се съсредоточи върху регулирането на звуковото ниво на магнитофона, но не можеше. Танджина се извиваше в конвулсии, после изведнъж се изправи и сграбчи ръчката на вратата.