Джеймс Кан - Полтъргайст

Райън се върна от клиниката, точно когато Роби се прибираше вкъщи за обяд.

— Как беше в училище? — попита Дайан.

— О, днес нямахме часове — пошегува се Райън, който влезе веднага след Роби.

— Няма да обядваш, ако бягаш от час — влезе в тон Дайан.

Духът й се бе възродил отново — тя просто знаеше, че тези добри хора ще намерят детето й.

— Ама кучето ми изяде домашното — опита още веднъж обнадежденият Райън.

— Е, добре — умилостиви се Дайан, — и ти можеш да обядваш. — Тя тръгна към кухнята. — А вие, господине, се измийте — извика към Роби.

Стив се появи заедно с д-р Леш.

— Тъкмо се канех да ги заведа горе… в спалнята — каза той на жена си.

Дайан продължи към кухнята, като подхвърли през рамо:

— Вървете. Аз ще се опитам да запазя разума си, като приготвя обяд за всички — всеки си има своя малък номер.

Стив кимна и започна да се изкачва по стълбите, следван от д-р Леш, Райън и Роби, който вървеше няколко крачки по-назад. Райън носеше 35-милиметровата камера, окачена на врата му.

— Трябва да ви предупредя — каза Стив, докато се качваха, — че ще се наложи да изолираме стаята от останалата част от къщата. Роби сега спи при нас. Дейна, най-голямата, прекарва много време у приятелки.

— Колко пъти сте забелязвали нередности в тази стая? — запита Леш.

— Вече не влизаме там.

— Ние можем да се установим там — увери го Райън. Ще регистрираме всяка психотропна енергия или явление, имаме всякакви електронни уреди, които могат да доловят и най-незначителните промени, неща, които убягват на човешкото око.

Д-р Леш кимна утвърдително:

— Райън записа изключителен епизод при един случай в Редландс.

— Имаше такова нещо — каза Райън, чиято възбуда нарасна пред перспективата за нови положителни резултати за публикация. — Играчката на едно дете, малка количка, премина седем фута по линолеум. Времетраенето на явлението беше седем часа.

— Седем часа за какво? — запита Стив, малко объркан.

— За да измине количката разстоянието. Движението й никога не би се забелязало с невъоръжено око, но аз го заснех с камера със забавен кадър.

Стив кимна. Бяха стигнали до горната площадка. Коридорът бе тъмен. Той премина покрития с мокет коридор бавно, като се държеше за стената, докато стигна до затворената врата на детската стая. Леш и Райън вървяха плътно след него, а Роби като че ли се отказа. Щом стигна до горния край на стълбището, той направи пълен кръгом и побягна надолу към светлината и към майка си.

Стив измъкна от джоба си ключ, наведе се и зашари около ключалката. Д-р Леш и Райън оглеждаха коридора, отбелязвайки местоположението на стаята. Стив завъртя бавно ключа и отвори вратата на спалнята. Райън и д-р Леш заоглеждаха стаята.

Навсякъде бяха пръснати изпочупени мебели и играчки. И всичко, навсякъде бе в движение. Изкривеното легло подскачаше наоколо в кръг, сякаш нещо разтърсваше диво пода. В широки дъги наоколо летяха грамофонни плочи. Една лампа се наклони, като почти удари Райън по главата. Животни-играчки плуваха във въздуха, обърнати с краката нагоре, а пълнежът им бе наполовина изваден. Най-високо размахваха страници детски книжки. Малко пластмасово конче прекоси наблизо, а върху него яздеше и го подпляскваше една кукла „Барби“. Прозорецът бе залостен с дебела греда, но в спалнята духаше вятър.

Леш и Райън стояха неподвижни на прага, парализирани от видяното.

— Това сигурно е фокус, нали? — прошепна Райън.

Лампата отново преплува край тях и докато минаваше, крушката светна, а след това експлодира. Няколко книги полетяха към вратата и започнаха да се блъскат в нея като побеснели прилепи. Книгите се върнаха обратно, но на тяхно място веднага полетя стремително един пергел, насочен право към Леш, а острието му сгърчеше, насочена точно в окото й. Тя отскочи назад.

Пергелът повися известно време със стърчащо острие, докато внезапно точно под него приплува една плоча. Острието на пергела се заби в нея и се завъртя, като издаваше фантастична, неестествена мелодия — вой на духове.

Изведнъж вратата се затръшна, като остави в коридора треперещите Леш и Райън.

За тях Стив поклати глава и промълви:

— Както ви казах, ние вече не влизаме много често тук.

След късния обяд Роби се отправи пак в училище, а другите останаха седнали около кухненската маса на кафе и кейк със силни подправки.

Ръцете на Марта Леш все още трепереха недоловимо, когато поднасяше чашката с кафе към устните си. Дайан, от друга страна, се бе успокоила напълно, опънатите й нерви се бяха поотпуснали. За първи път от два дни тя бе уверена, че не е полудяла, нещо повече — тук имаше специалисти.