Джеймс Кан - Полтъргайст

— Никой от нас не изпитва голямо удоволствие, че е тук — каза тя спокойно. — Можете да се досетите, че не съм спала прекалено много. Стив не ходеше на работа и си стоя вкъщи, той наистина беше чудесен. Наистина.

Никой нищо не каза — Райън и Леш бяха все още потресени, така че Дайан продължи:

— Откога изследвате обитавани от духове къщи?

Д-р Леш бе малко затруднена.

— Вижте, мисис Фрийлинг…

— Дайан…

— Да се определи дали една къща е „обитавана“ всъщност не е много лесно.

В този миг каната с кафе се разклати, придвижи се сама около два фута до самия ръб на масата и там спря. С голямо усилие на волята д-р Леш си наложи да не обръща внимание на тази сцена и с колкото бе възможно по-обичаен тон продължи:

— Искам да кажа, че може да съществуват много и различни обяснения на нещата, които се случват тук.

— Например?

— Може да е полтъргайст — намеси се Райън, — вместо нашите класически духове.

— А има ли разлика?

Райън се чувстваше съвсем не на мястото си. Ето го, учен, човек, който вярва в естествените причини и следствия, а разисква най-сериозно понятия като призраци и привидения. На всеки няколко минути той успокояваше самия себе си: „Това, което видях, го видях наистина. Един учен трябва обективно да изложи това, което вижда. Това, което видях, то видях наистина.“

На няколко фута разстояние проблеснаха беззвучно две ярки светлини. Без никаква причини.

— Някой видя ли това? — Райън бързо местеше погледа си от лице на лице.

Възможно ли бе това да е групова халюцинация?

— След няколко секунди ще има още две — усмихна се Дайан. — Те се движат винаги по две.

Райън седеше, без да може да каже нещо, а на врата му висеше забравена камерата. Леш го подбутна и му я посочи:

— Райън — каза тя.

Райън видимо се стресна и започна да се суети с включването й точно в момента, когато две нови светлини проблеснаха в другия край на стаята.

— Трябва да си по-бърз от това тук наоколо — внимателно отбеляза Дайан.

— Това е електричество — отбеляза Райън, душейки въздуха. — Усещате ли миризмата на разрядите?

— Има ли някакви големи генератори на енергия в този район? — запита д-р Леш.

— Не сме чували за такива.

— Просто не мога да си представя какъвто и да е познат източник на енергия, който да може да предизвика което и да било от нещата, които видяхме горе — настоя мрачно Райън.

— Какво говорите? — Дайан остави нотка на съмнение да се прокрадне в гласа й.

— Марта, може би трябва да върнем Танджина тук? — продължи Райън.

Леш поклати глава:

— По-късно може би, ако тя възстанови силите си, и в зависимост от това какво ще открием. Защото, съдейки по всичко, което засега знаем, това може да е в резултат на някакво неопределено електромагнитно поле, което…

— Разбира се, разбира се… Аз просто искам да кажа, че тя може би е по-подготвена най-малкото да очертае…

— Тя е преди всичко мой пациент, Райън. Примум нон нодере — първо, недей да вредиш. Това е основният закон на медицината. Когато тя преодолее травмата от този опит, може да я върнем обратно тук. Дотогава, струва ми се, трябва да съберем далеч повече данни от наблюдението тук, преди да пристъпим към какъвто и да е анализ с традиционни средства…

— За какво става дума? — намеси се Дайан.

— Ще повикам нашия лабораторен техник Марти веднага и ще то накарам да докара цялата апаратура. Камери, измерителни уреди и така нататък… ако вие нямате нищо против. Ще изследваме тези неща упорито и…

Дайан докосна ръкава на Марта:

— Говорехте за полтъргайсти…

Леш направи пауза и се усмихна многозначително — тя малко се поувлече пред тези нещастни и намиращи се в нужда хора.

— Говорех, струва ми се, а може би Райън казваше, че полтъргайстите по принцип се отъждествяват с индивид. Или поне така се твърди в литературата. Докато обитаването в общоприетия смисъл на думата, като че ли повече се свързва с място… обикновено с къща.

— Също така допълни Райън, — появите на полтъргайсти са обикновено с кратко времетраене. Например за няколко месеца. А за обитаването се смята, че може да продължи с години.

Дайан, която внимателно следеше какво говореха двамата, внезапно сграбчи ръката на Стив и я притекли към себе си. Над масата и в гласа й полъхна хлад.

— Искате да кажете, че това може да приключи всеки момент?

Марта се опита гласът й да прозвучи по лекарски равнодушно:

— Освен ако нямаме случай на обитаване. Но като правило — и пак трябва да подчертая, че това е нещо, което само съм чела в публикувани доклади — като правило, изглежда, че няма жив човек, около когото постоянно да се повтарят симптоми на обитаване.