Джеймс Кан - Полтъргайст

— В такъв случай ние не разполагаме с много време, д-р Леш — прошепна Дайан. — Защото моята дъщеря е все още жива някъде в тази къща.

Дейна беше на обяд в училищната столова и пиеше мляко от картонения пакет. До нея седнаха Хедър и Трюди. Те изглеждаха много сериозни.

— Всички родители са психо, Дейна. Просто мозъкът ти започва да загнива, когато остаряваш. Преди да го разбереш обаче, получаваш удар.

— Но това наистина вече е върхът. Малката ми сестра се е затворила или се крие някъде вкъщи, сигурно е изплашена до смърт, а родителите ми… не… правят… нищо.

— Може би се опитват да й дадат урок или някаква подобна гадост. Моите родители винаги играят този номер. Един път ме накараха да изпуша толкова цигари наведнъж, че се издрайфах.

— Не, това е още по-странно — те искат тя да се върне. Но смятат, че тя е отвяна от смерча и сега те разговарят с нейния дух.

— Ама че работа!

— Родителите ти наистина ли мислят така?

— Дейна, твоите родители трябва да се прегледат.

— Вижте, моите родители абсолютно не вярват, че по-голямата ми сестра Кейти съществува — още откогато тя стана член на Харе Кришна. Това е нещо като… те наистина я смятат за мъртва. Наистина. Така че може и това да е същото.

— Може би — поклати тъжно глава Дейна. — Това, в което съм сигурна, е, че сега от тази къща ме побиват тръпки, особено като се мръкне.

— Кого няма да го побият?

— Като че ли… ами те почти ме накараха да повярвам, че чувам тези странни почуквания и тропоти… искам да кажа, че наполовина съм убедена, че те крият някъде Керъл Ан по някаква налудничава причина. Вече не знам какво става.

— Ей! Може би родителите ти искат да се побъркаш, като в „Газената лампа“. Помниш ли, когато Ингрид Бергман мислеше, че светлината намалява, а Джоузеф Котън…

— Защо някой ще иска да се побъркам, идиотко? Трюди се почеса по брадичката и си седна на стола:

— Може би заради застраховката?

Мръкваше. Марти бе прекарал по-голямата част от следобеда в монтиране на апаратурата в гостната на Фрийлингови и сега се чувстваше съвсем без сили. Две телевизионни камери — едната с широкоъгълен обектив — обхващаха различни части на стаята. Всяка от тях бе свързана с видеомагнетофон и всеки от тях имаше собствен монитор. Освен това на триножници бяха поставени автоматични фотоапарати, камери с инфрачервени и ултравиолетови лъчи, магнитофони и микрофони, които улавяха свръхвисоки и свръхниски честоти, термограф, сензор за йонизация, магнометър, барометър, сеизмограф и малък флуороскоп. Стаята изглеждаше като свърталище на побъркани учени.

Дайан и Стив седяха на дивана, хванати за ръце, докато край тях се разгръщаше цялата тази бурна дейност. Марта Леш, Райън и Марти извършваха последната настройка, проверяваха свързването на адапторите и бяха напрегнати до краен предел.

Влезе Дейна с голяма чанта, висяща през рамото й.

Дайан се усмихна вяло и тихо каза:

— Дейна, бих искала да поговориш с доктор…

— Става тъмно, мамо. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя от Трюди.

Тя говореше кратко и стегнато. За Леш бе трудно да схване дали момичето бе раздразнено, засрамено или просто уплашено.

— Тя не иска да остава вкъщи след мръкване — обясни Стив със слаб, почти извиняващ се глас. — Нашата отсъстваща принцеса.

— Тя се е побъркала — измърмори с отвращение Роби.

Той седеше на килима и си играеше с камионче.

Без да каже повече нито дума, Дейна излетя през вратата.

Дайан стана и включи големия телевизор. В новините тъкмо завършваха репортаж за щетите, нанесени от бурята преди два дни, но Дайан превключи на дециметров обхват — 81 канал.

— По този канал приема по-добре, но не ме питайте защо.

Объркана, д-р Леш се вгледа в екрана, както и всички останали. Характерната синкавобяла светлина изпълни стаята и ставаше все по-отчетлива, тъй като Стив обикаляше от лампа към лампа и ги изключваше. Накрая остана само светлината на телевизора, студена и концентрирана, и съскането на обсипания със снежинки екран.

Райън и Марти нахлузиха слушалките и насочиха една от камерите и всичките три микрофона към телевизора, а Дайан усили звука. Леш си сложи очилата. Стив запали цигара и всмукна дълбоко. Дайан го докосна за миг, за да го успокои и се обърна към останалите:

— Ще я повикам.

Това бе казано толкова просто и без преход, че д-р Леш, без да иска, затаи дъх. Дайан излезе в средата на стаята, скръсти ръце, събра мислите си, затвори очи, пое си дълбоко дъх… и заговори към тавана.