Джеймс Кан - Полтъргайст

Определено го обхващаше невроза. Отдолу се донасяха неясни звуците на някакво оживление, по едно време дори се дочу някаква приглушена експлозия, като звука на далечна гръмотевица. Той си пое дълбоко дъх и издиша — е, сега или никога.

Сега. Той издърпа тел от колана си с различни подръчни материали и с ловки пръсти започна да човърка ключалката. За няколко секунди откри езичето и го избута назад. Бавно започна да натиска дръжката.

Без никакво предупреждение нещо отвратително заби зъбите си в хълбока на Марти. Той изкрещя от болка, падна на пода и инстинктивно се замята, търкаляйки се по тъмния коридор към площадката на стълбището.

Райън се вглеждаше в уредите — внезапно всички започнаха да дават огромни отклонения. Зад него, в телевизора продължаваха безжалостно да се носят писъците.

Дайан не можеше повече да издържа. Тя затисна с ръце ушите си, по лицето й течаха сълзи, а очите й се взираха умоляващо в д-р Леш. Леш трябваше да сведе поглед. Тя се чувстваше съвършено безсилна.

Роби седеше свит в ъгъла, треперейки неудържимо, твърде уплашен, за да заплаче. Стив крачеше напред и назад, извивайки ръце в безпомощна ярост. Кучето виеше, свито под един стол.

— Керъл Ан! — провикна се отново Дайан. — О, Господи!

Стив започна да удря с юмруци стената.

— Ти, мръсно копеле такова, тя е само едно дете! — изстена с отслабващ глас Дайан.

— Мамо! Мамо!

— Помогнете й! — изкрещя сега Дайан на Леш. — Не чувате ли какво става! За бога, помогнете й!

Преди Леш да успее да каже и дума, мекото тупкане на малки крачета се разнесе по тавана и надолу по стената. Две лампи на масата до стената се преобърнаха и се разбиха на парчета по пода.

Отдалеч се дочу думкането на бавни тежки стъпки по същия маршрут — през тавана и надолу по стената. Масата се разцепи на две и се начупи на парчета. Грохотът от тези стъпки разтърси къщата.

Внезапно топъл порив на вятър облъхна Дайан, разбърквайки косата й и развявайки дрехите й. Очите й се разтвориха широко, долната й челюст увисна и тя издаде продължителен звук — чиста емоция, първично съчетание на радост и ужас. После тя прошепна:

— Тя току-що мина през мен. Боже мой, аз я почувствах. Усетих мириса й. Като че ли мина през душата ми!

Тя изтича до Стив и го привлече към себе си.

— Помириши дрехите ми! Тук. Това е тя! Тя е навсякъде по мен!

Той повдигна крайчето на блузата й до носа си и вдъхна. Сълзи изпълниха очите му.

— Това е Керъл Ан! Боже мой, не мога да повярвам!

Звукът на тежките преследващи стъпки сега стана по-силен, местеше се насам-натам из стаята, нагоре по стените, тропаше по столовете и събаряше картините, сякаш в безплодно търсене. Всички в стаята се обръщаха по посока на отвратителните звуци — тежки крачки, предизвикващо потръпване грухтене, когато изведнъж ужасна воня изпълни стаята. Мирис на гниене, на смърт. След миг избухна взрив, звук почти на гръмотевица, ужас почти като при задушаване. Ефектът бе невероятен. Всички отлетяха назад, тъй като през всеки от тях премина сила, подобна на смерч и излетя навън през цветния витраж. Витражът се напука на десетки места.

И изведнъж в стаята настъпи тишина.

— Керъл Ан? — изхриптя Дайан.

Ненарушавана от нищо тишина.

— Стив, тя не отговаря!

— Тя е в безопасност, струва ми се. Засега.

Дайан седна на пода, трепереща, сякаш самата тя бе изгубено дете.

— Колко още ще продължава това?

Роби припълзя до нея и я обви с ръце, за да я успокои.

— Не се тревожи, мамо. Ние ще намерим Керъл Ан. Тя е сигурно при баба. Може би трябва там да я потърсим.

Това, което се случи току-що, бе най-страшното за Роби — да види, че майка му вече не може да се справи.

Д-р Леш стана и отиде до купчината материализирали се предмети. Тя вдигна една стара брошка.

— Чували ли сте някога термина „телепортиране“? — запита тя останалите.

Никой не я слушаше, но тя продължи да говори почти като на себе си.

— Чела съм за това, разбира се. Миналия месец имаше съобщение за един случай в „Списание за парапсихология“ — как инструментите на един дърводелец започват да изчезват един по един от работилницата му, за да се появят много по-късно в градината под кухненския му прозорец. Литературата е пълна с подобни анекдоти. Но това е първият път, когато ставам свидетел на това явление.

Примигна с очи няколко пъти, после ги затвори и претегли предмета в ръката си.

— Аз съм изумена — прошепна тя.

Роби протегна врат като любопитна кукла: