Джеймс Кан - Полтъргайст

— Господи, сърцето ми!

— Ш-ш-ш-т! — предупреди го д-р Леш.

После с усмивка и заговорнически каза:

— Силните усещания са повече от полезния материал, не смяташ ли?

Райън размаха срещу нея пръст с изкуствена храброст:

— Мога да си отида оттук всеки момент, вие го знаете. Това не е армия, а вие не сте ми майка.

— Ако опре до спасяване, хващам се на бас, че ще те изпреваря на вратата, — намигна д-р Леш и погледна мониторите. — Някакви сигнали?

— Имаше известен незначителен приток на йони. Бих искал да се уверя, че той не е предизвикан от влажност поради пропускане на сградата, но нямам намерение да се качвам горе, за да видя.

— Галилей би се качил да провери. Нютон би се качил.

— Тогава качвай се.

Тя погледна нагоре към тъмната, извита стълба, после към Райън и строго прошепна:

— Тук не е армия и ти не си ми майка.

Райън се усмихна. Появи се Марти.

— Знаеш ли — каза Райън, — в тази къща става нещо далеч повече от скърцащите врати и усойните места, които сме проучвали досега.

— Няма майтап — отвърна Марти. — Тези следи от зъби на хълбока ми не са просто уртикария. Нещо се опита да си хапне от мен там горе.

— А ти снима ли ги, между другото? — попита Леш Райън.

— Снимки, отпечатъци от следите, бактериологични проби — имаме всичко.

Леш кимна:

— Това, което става тук, изглежда със сигурност нещо повече от средните паранормални инциденти.

— Знаете ли, вие двамата сте майстори на деликатното изразяване. Само се надявам и вие да срещнете оня пръч с голямата уста.

Леш сви устни.

— Този глас в телевизора… Чудя се откъде ли може да идва.

— Струва ми се, че все още не можем да изключим вероятността за някакъв генератор или предавател, който е в заключената спалня на горния етаж. Искам да кажа, че всичко това, което видяхме да лети, може да е било намагнитено, а там да има страхотно магнитно поле със завихрения, генерирано от…

Леш и Марти погледнаха косо Райън.

— Нали? — Добре, гласа по телевизора, после… липсата на сигнал по канал, който не приема излъчване и е свободен да приеме всякакъв шум от всякакви източници като късовълнови предаватели, радио…

— Слънчеви смущения — намеси се Марти, — искра от запалване на двигател…

— От Космоса — прошепна Райън, като отвори широко очи.

Леш се усмихна:

— Е, вие сте чели прекалено много фантастика.

— Какво, шегувате ли се? — Райън се разсърди. — Всичко това се случва с нас лично, а вие ми говорите за фантастика? Възможността сигнали от космоса да се получат от приемател тук не е толкова невероятна. НАСА има антени по цялата планета, които само чакат да приемат някакъв сигнал. А ние изпращаме сигнали дявол знае къде и кой може да знае откъде биха могли да предават именно по канал 81 в Куеста Верде, а не към Маунт Паломар.

— Говорейки за космоса — добави Марти, — какво да кажем пък за черните дупки?

— Какво за тях? — смръщи вежди Леш с такъв скептичен вид, който граничеше с язвителност.

— А ако тези хора имат една в собствената им стая?

— Това е идея — кимна Райън. — Малка черна дупка, която всмуква всичко, оказало се прекалено близо, всичко, което докосва хоризонта й и то всмуква в абсолютно друг пространствено-временен континуум.

Райън взе една от материализиралите се брошки и я вдигна към светлината.

— А после някои неща се оказват изплюти отново на другата страна, обратно в нашата скучна, стара вселена.

Леш поклати глава все още със съмнение.

Райън погледна към мястото под тавана, където се бе осъществило телепортирането:

— Ако това е изходът… то някъде другаде в тази къща трябва да има и вход.

Той погледна нагоре към заключената спалня.

Раменете на Леш се отпуснаха надолу.

— Жалко, че няма уред за измерване на изкривяванията на времето и пространството.

Райън кимна замислено и се зае отново с настройване на апаратурата си.

Времето минаваше. Къщата изглеждаше заспала по същия начин, по който изглеждат всички къщи през нощта. Д-р Леш кръстосваше напред-назад, просто за да не задреме. Както и останалите, тя бе спала малко за доста дълъг период от време и макар че все още адреналинът й оказваше мобилизиращо влияние, знаеше, че ако седне на едно място за по-дълго би могла да заспи просто от изтощение — а не можеше да си позволи да спи точно сега. Макар и пренапрегната, тя трябваше да се напрегне още малко, за да разгадае това нещо.

Тя усещаше колко отчаяно другите се нуждаят от сън и особено Дайан и Стив. Може би трябваше да им даде поне няколко часа почивка. Тя отиде до телевизора и изгаси мъртвешката бяла светлина.