Джеймс Кан - Полтъргайст

Но някъде по пътя му към кухнята времето започна да се променя.

Той започна да усеща, че се движи все по-бавно и по-бавно, като че ли се опитваше да тича във вода. Като че ли плътността на тялото му и плътността на въздуха бяха еднакви. Като че ли краката му не можеха да намерят опора. Като че ли по някакъв начин той продължаваше да преполовява разстоянието, делящо го от прага, но никога нямаше да може да измине целия път и да преодолее последната половинка.

По-бавно и по-бавно. Краката започнаха да го болят от усилието, едва можеше да си поеме дъх. Някакъв разтеглен във времето звук го заобикаляше, запълваше главата му до пръсване, а после всичко спря.

Пълно замръзване. Той остана насред крачка, с един крак вдигнат, отворена уста, вдървен. Неподвижен като камък. И всичко около него изглеждаше така вкаменено, като че някой бе снимал стаята и себе си, преминаващ през нея и това бе снимката.

Той виждаше, но не можеше да движи очите си. Чуваше, но го заобикаляше космическа тишина. Можеше да мисли — но какво трябваше да мисли за всичко това? Полудяваше ли? Или бе пропаднал в черната дупка, за която говореха?

Неподвижността бе всеобхватна. Тя пронизваше и самия въздух, който той… но той не дишаше! Инертност. Застоят продължаваше, и продължаваше, и продължаваше… колко дълго е безвременното време? Няма време, няма движение, няма звук… но почакай. Имаше звук. Някакъв звук се приближаваше.

Поскърцващ звук с най-фин тембър, почти неуловим в началото, почти илюзия за звук. После той стана по-силен и по-силен, но все така фин. Звукът на крилете на водно конче, което драска по хартия, или на сухи листа, падащи върху меката земя, или на краката на паяк, тупкащи по покрития с линолеум под. Марти гледаше право напред — единствената посока, в която му позволяваше да гледа замръзналият му поглед. Идваха паяци.

Само няколко в началото, вървящи внимателно по лъснатия под. Всеки паяк вдигаше един крак, опитваше странната, хлъзгава повърхност пред себе си, придвижваше се с един сантиметър, вдигаше следващия крак. Само няколко, с различна големина, бавно приближаващи. В цялата сегашна вселена на Марти единственото движещо се нещо бяха паяците.

Той се опита да изкрещи, или да избяга, или да ги стъпче, но, разбира се, не можа. Те идваха бавно, в началото тези няколко, а след малко към тях се присъединиха още. Различна големина, различна форма, различен цвят. Някои бяха космати, с дебели крака и груба обвивка от черна четина. Други бяха блестящо твърди, с тела почти като черупки. Някои имаха тънки като игли крака, други имаха челюсти като клещи, трети имаха шипове. Някои напредваха стремително.

Появиха се още паяци. Все още бавно, те се придвижваха напред, черни и жълти, кафяви, мъхести с цигулкоподобни шарки на гърба, блестящо черни с червени шарки във формата на пясъчен часовник. Топчести паяци, които не можеха да вървят, без да се поклащат напред-назад, вълчи паяци, дългокраки паяци, лъщящи от изпускана течност паяци, стайни паяци, тарантули. Един African Loxosceles на зелени точки.

Сега те бяха десетки, бавно напредващи. Някои бяха по-бързи от другите. Те се катереха по паяците пред тях. На едно-две места се разгоряха битки — паяците се вкопчваха и се търкаляха, шестнайсет крака сплетени смъртоносно около блестящите тела, забиване на зъби, изтичане на отрова, а после един или два оставаха да лежат на пода, първо, превивайки се в спазми, а после неподвижни, докато ордата продължаваше да напредва…

… към Марти. Мозъкът му се затърчи в агонията на ужаса — тялото му бе статуя. А паяците идваха. Като рояк.

Внезапно един от най-близките се метна напред, обхванат от паяшка похот и бързо изчезна от полезрението на Марти. Той не можеше да раздвижи очите си, не можеше да погледне надолу, не можеше да види накъде се втурна така бързо това насекомо, но после разбра, че може не само да вижда и чува, но и да чувства. Той усети как паякът се катери по лявата му обувка.

Над кокалчето… пауза… нагоре по крака под панталона. Отново си почина около коляното му.

Само да можеше да крещи. Молеше се на бога да може да изкрещи. Сега стотици паяци гъмжаха по пода, блъскаха се един в друг, вървяха напред. Първата вълна изчезна под долната граница на периферното зрения на Марти, приближавайки се неумолимо. Той почувства, че паякът на левия му крак пълзи все по-нагоре по вътрешната страна на бедрото.

Започна да се моли да изгуби съзнание.

Още два паяка се понесоха по десния му крак. Шокът бе мъчителен. Дузина други пъплеха около ръкавите му… после станаха безброй, пълзяха от външната и вътрешната страна на дрехите му. По гърба, нагоре по врата. В косата. Те пълзяха — о, Господи, не! — по най-чувствителните му места, изследваха, оставяха лепкави следи от слюнка, хапеха, дъвчеха. Някои плетяха паяжини, други падаха на пода само за да започнат отново да се катерят.