Джеймс Кан - Полтъргайст

— Не зная какво е черна дупка, нито какво е това — предпазливо заяви Леш. — Но Танджина каза, че е „проход към друга плоскост“, и на мен то не ми харесва.

На никого не му харесваше. Бе студено. Бездънно. Движеше се. Дори като че ли издаваше някакъв звук. А може би това бе липса на звук. Нещо като несмях.

Приближи се до един стол. Настани се на възглавницата. Продължи към масата за гости. Възглавницата от стола бе изчезнала. Нямаше я, сякаш бе погълната от съществото-сянка. Изядена.

Съществото-сянка се отдалечи от масата. Започна да се приближава към Дайан.

— Не! — прошепна тя, почти мигновено изгубила контрол над себе си. Лицето й се изопна. Тя панически притискаше Роби към себе си. Не можеше да направи нито крачка.

— Не! — изскимтя.

Сянката се приближи още. Внезапно под тавана лумна още един водопад от искри и се появи пламък. Появи се и започна да расте, докато доби размерите и донякъде формата на мъж. Същество-пламък, оранжево, пулсиращо, течно. Гмурна се надолу в стаята като огнено кълбо и застана срещу сянката.

Те затанцуваха. Поне приличаше на танц. Докосваха се, разделяха се, въртяха се, преплитаха се. Съществото-пламък бъбреше на някакъв ефирен огнен език, като горещ вятър. Може би това бе песен.

Хората наблюдаваха танца им безмълвни, безсилни да откъснат поглед. Стаята се бе превърнала в сцена за невъобразим спектакъл. Тихичко Леш промълви:

— Танджина е видяла това.

На Дайан й се виеше свят от усилията да схване значението на видяното.

— Това са сънищата на Керъл Ан! — учудено прошепна тя. Сънищата на Керъл Ан са оживели!

Леш поклати глава.

— Мисля, че вече са били живи, когато Керъл Ан ги е сънувала.

— Какво трябва да правим? — натъртено попита Райън.

— Да правим? — Леш повдигна вежди. — Що за нахална мисъл!

Тя отново насочи вниманието си към танцуващите.

Съществото-пламък променяше цветовете си — от оранжево в червено, жълто, бяло, синкавобяло, зеленикавобяло, оранжево-бяло. Формата му също се променяше от време на време — приличаше ту на крило, ту на метеорит. Или на дъжд от пламък. Говореше на огнения си език на тъмното нещо, а съществото-сянка му отвръщаше със своя смях-сянка. И през цялото време на танца зелената мъгла не спираше да обикаля пода — луташе се безцелно, спотаяваше се в ъглите, удвояваше се. Танцът ставаше все по-лудешки. Огънят пламтеше, сянката се сгъстяваше. Стаята се нажежи от трескаво напрежение. Изведнъж сянката с едно духване угаси буйния пожар и всичко потъна в мрак, тишина и покой. Всичко освен фосфоресциращата мъглявина, която струеше по пода, и безсърдечния смях-сянка.

Но само след миг неугасимото същество-пламък лумна отново, точно зад тъмното нещо и пръсна толкова ярка светлина, че почти очерта силуета на сянката, почти разкри формата й. Без бавене двете отново се впуснаха в танца си, все така загадъчни.

— Чудя се кой ли им измисля хореографията пряко сили успя да се пошегува Райън.

Търсеше отдушник за собственото си напрежение. Но успя само да предизвика нов повод за ужас — под тавана проблесна още едно съзвездие от ситни искрици и се материализира още едно същество. Плътно и твърдо, то смътно напомняше дънер на изкорубено дърво. Яка възлеста кора го покриваше от долу (където сякаш избуяваше от пода) догоре (където се бе сраствало с тавана). Половин дузина клонки пипнешком се провряха в стаята. Старчески, пресекливи звуци витаеха около кората.

Роби изпищя, уверен, че това е неговият страшен дъб, върнал се да го тормози. Може и да беше той. Във всеки случай хленчът на момчето бе пресечен от съществото-пламък, което се откъсна от партньорката си — сянка, и нападна дървото. Съществото пламък се стрелкаше напред-назад между клоните, като ги подпалваше отново и отново с всяко минаване. Огнената песен сега звучеше яростно. Засмукващият звук на кремационната пещ. Горящите дървесни крайници се гърчеха и стенеха, извиваха се и кършеха собствените си обгорени филизи. Пламъкът отново се втурна и обгърна дънера. Дървото глухо стенеше. Когато най-сетне успя да се изтръгне от насилствената прегръдка на огъня, от едната страна бе обгоряло и димеше.

Сянката се спусна и обви пушека. Погълна го, сякаш бе нейна собственост. Дървото изръмжа, а после се сгърчи, като напука тавана. Безплътната пара все още криволичеше по пода.

Потресените човешки същества вече бяха прекалено замаяни, за да говорят и дори да помръднат.

Драмата на дървото, огънят и сянката продължаваше. Към каква развръзка — може би само звездите знаеха.