Джеймс Кан - Полтъргайст

Всички внимателно гледаха екраните. Нито единият, нито другият запис не показа съществото-пламък, нещото-сянка, нито създанието-дърво. Нямаше ги там. Нямаше я тюркоазната мъгла, нито парата, нито димът. Но онова, което го имаше, бе поразително. Това бяха хора.

Прозрачни, безплътни форми, които слизаха бавно по стълбите. Пристъпваха със същата скорост и на същите места, където се бе появявала мъглата. А в центъра на гръдния кош на всеки един тлееше светлинка — точно там, където бяха припламвали и греели огънчетата в мъглата, когато тя най-напред се бе стекла по стълбите.

В тази върволица от изпарения се нижеха най-различни хора. Прегърбен уморен старец. Малко момиченце, но не Керъл Ан, се оглеждаше, като че ли се е изгубило. То сякаш не виждаше стареца. Безцелно се луташе из дневната. После на екрана се появиха още четири образа. Едри, прошарени мъже, загърнати в палта от зебло, с широкополи каубойски шапки и ботуши за езда се скупчиха в един ъгъл с гръб към камерата. Една жена закрачи по екрана, издокарана като палавите хлапачки от 20-те години. Движеше се нагоре-надолу, сякаш търсеше врата, за да излезе, по лицето й струяха сълзи. Появиха се още няколко души — детенце, свито на кълбо, плачеше беззвучно, двама окървавени грубияни се ръгаха с ножове. Старица с венчална рокля. Хора с всякакъв вид и възраст плаваха като насън по екрана. Изгубени, без посока, тъжните призраци следваха същия път, по който бе преминала мъглявата ектоплазма. Духове, не намерили покой.

Същите образи се виждаха на инфрачервения екран, макар че той ги показваше в безумни цветове, защото реагираше на температурата им. Те бяха леденостудени, тези фантоми.

Рядко се случваше някое привидение да влезе в контакт с друго. Изглежда, дори не съзнаваха, че другите съществуват. Някои дори гледаха право в камерата, без признак, че знаят за нея. Млад мъж се приближи до обектива и се изпари.

На екрана се появи жената-привидение. Вместо двадесетте светлинки, които я заобикаляха, сега имаше двадесет духове — бледи привидения-слуги — призрачна свита, съпровождаща призрачната си господарка. Жената-дух се движеше сред поданиците си царствено, грациозно, надменно. Дори на запис бе величествено видение.

Сякаш нарочно тя гледаше встрани от екрана. След това долетя по-близо и изпълни екрана. Спря се. Приближи се още, докато целият екран потъмня. Стана съвсем черен. Неясният образ на жената променяше формата си в тъмнината. Преображението бе ужасно — появиха се две ярки горящи точки, които после се дръпнаха — това бяха очи. Очи по средата на глава без светлина, без форма. Безформена, но отвратителна. Постепенно главата се разсея, накрая се виждаше едва-едва. Все така трудно бе да се прецени формата й. Защото това бе хилещото се лице ма чистия Хаос, на съвършения Ужас. Въплъщението на Лудостта.

В дъното зад нея бе сянката й — сянката на Звяра.

Дъхът на Марти секна, докато се взираше в образа, защото именно в това се бе превърнал за кратко. Дайан сграбчи Роби, прикри очите му и запищя — неспирно, неудържимо, звукът извираше от дъното на душата й. Стив насила я избута настрани от монитора, за да не вижда онова, от което не можеше да откъсне поглед.

— Това нещо е там с детето ми! — виеше Дайан. — Това! Това нещо!

Д-р Леш продължаваше да се взира в екрана. На лицето й бе изписано отчаяние.

— Боже мой! — прошепна тя на себе си. — Там има стотици!

Стив обгърна Дайан със силните си ръце. Прегръщаше я, докато писъците й не преминаха в плач, а после утихнаха в приглушено хлипане. Той нежно галеше главата й, после се наведе да вдигне Роби, който бе застанал до него, и взе и момчето в здравата си безгранична прегръдка.

Леш и асистентите й продължаваха да гледат мълчаливо. Записът свърши. Настъпи тишина.

Цяла минута никой не помръдна. После д-р Леш се съвзе и отиде до видеомагнетофона, взе касетите и ги сложи в куфарчето си. После го заключи.

Ярко утринно слънце грееше през прозореца на кухнята. Светлината падаше на правоъгълни петна по линолеума на пода. Вече бе топло. Нощта си бе отишла. Роби влезе в кухнята с дълбока въздишка, облечен в нови дрехи от главата до петите, с току-що сресана и още влажна коса.

— Готов съм! — извика той.

— Кажи на баба си да се обади. Веднага, щом пристигнеш — нареждаше му Дайан, докато бършеше ръцете си с кърпата за чинии.

— Таксито дойде! — провикна се Стив от вестибюла.

Дайан приклекна и оправи якичката на Роби.