Джеймс Кан - Полтъргайст

Стив кимна и остави духа си да се рее свободно още няколко блажени минути.

— Когато построиха нашата къща, там долу нямаше нищо. Само прясно разкопана земя, куп дървени колове и километри бодлива тел.

— Едно от децата ви се роди в този дом — спомни си Тийг.

Печалната усмивка на Стив се стопи.

— Керъл Ан.

— Научих, че напоследък доста е отсъствала от детската градина. Дъщерята на Тръск ходи в същата група. И тя ли има грип?

— Да, всички страдаме от едно и също нещо.

„От демони“, помисли си той. Действителността с трясък нахлу отново в съзнанието му.

— Съжалявам, че не я видях.

— О, тя скита насам-натам.

— А ти? — Въпросът бе зададен внезапно, остър като копие. Той накара Стив да се отърси от последните остатъци от унеса.

— Какво аз? — попита, все още на ръба на шеметната пропаст.

— Мислиш ли да напускаш Куеста Верде?

Въпросът върна мислите му обратно в долината, при домовете и хората, които бе почувствал толкова близки. И все пак усещаше и разстоянието, което ги делеше. Протегна ръка напред — струваше му се, че може да докосне градчето, сгушено под хълмовете, сякаш бе картина, отдалечена само на няколко крачки. Посегна да го докосне, но то не бе там. Бе на километри далеч. Дали изобщо бе истинско? Въздухът тук изглеждаше разреден. Стив попиваше слънчевите лъчи, праха, потрепващия вятър.

— Не мога да повярвам, че денят може да бъде толкова красив. — Той говореше на хълмовете. — Чудя се как изобщо някой може да има проблеми в такъв ден.

Тийг внимателно впи в него изучаващия си поглед, докато с тока на обувката си се опитваше да изрови туфа трева.

— Хубаво местенце за панорамен прозорец, не си ли съгласен?

— Да, би било великолепно, ако живееш тук. От долината няма да е толкова привлекателна гледка купчина къщи, заръфали хълмовете.

— Знаеш ли, вече не е нужно да живееш в долината.

— Накъде биеш? — погледна го косо Стив.

— Куеста Верде — Пета част ще се строи точно тук, където си стъпил, Стив. Тук би могла да бъде спалнята ви и това би могла да бъде гледката от вашия прозорец. Интересува ли те?

Стив бе смутен.

— Франк… г-н Тийг… това с много щедро предложение. Но аз не разбирам…

— На теб се дължат 42 процента от продажбите почти половината от всичко онова, което се вижда там долу. Къщи и имоти за близо 70 милиона долара. Може би сигурност за цяло поколение, на която никой не може да сложи цена. — Той спря, за да подсили ефекта. — Трябваше да те направим пълноправен съдружник още преди зри години. Не искам да те загубим сега.

Стив едва не залитна. Толкова много неща се случваха толкова бързо. Тийг — пълният с подозрения и язвителност Тийг, сега преливащ от щедрост. Домът, някогашната му крепост, сега негов ад. Внезапно се почувства ослепял, неспособен да стигне до най-простия извод, неумеещ да разпознае и най-ясния знак. Може би бе получил мозъчен инсулт. Може би в момента дори не бе в пълно съзнание.

Но това е смешно! Знаеше кой е и къде е. Знаеше, че шефът му Франк Тийг стои до него на върха на слънчев хълм, от който се вижда и миналото, и бъдещето му, и му предлага златна възможност, която само преди две седмици щеше да означава ваканция на Хаваите и щастие во веки веков. А сега какво означаваше? Изобщо нещо имаше ли значение?

Той се обърна и бавно закрачи надолу, като се опитваше да се ориентира във всичко това. Тийг го последва. Точно в подножието на следващото възвишение — едва ли имаше и десетина метра от мястото, където бяха стояли, се криеше малко тихо гробище. Три акра с износени от времето надгробни камъни, заобиколени с ниска, изпочупена дървена ограда, между тях растяха макове и иглики.

Стив се почеса по главата и посочи с ръка:

— Май няма много място за строителство.

— Ние сме собственици на земята — поклати глава Тийг. — Вече сме уредили преместването на гробището.

Стив леко се стресна.

— Можете ли да го направите? Искам да кажа, не е ли в известен смисъл… как да кажа… светотатство?

— Не се тревожи. Това не е някакво антично племенно светилище или нещо подобно… Това са просто… хора — Тийг омаловажи въпроса с такава лекота, сякаш издухваше прашинка пепел от ревера на сакото си. — Освен това — добави той, — вече сме го правили.

Стив замръзна на място.

— Кога?

— През 76-та. Точно там долу — отговори Тийг невъзмутимо.

— Куеста Верде? — Стийв бе поразен.

— Всичките 300 акра. Доста работа падна, мога да ти кажа.

Стив примигна. Нима това бе ключът за загадката, в която се бе превърнал животът му? Нима наистина имаше смисъл в цялото това безумие? Мислите му препускаха бясно. — Искаше му се да раздруса яко Тийг.