Джеймс Кан - Полтъргайст

— Не бива да се плашиш от таксиметровия шофьор. Чичкото е приятел на мама и татко.

— Престани, аз съм вече на осем години! — Роби почваше да се дразни от цялата суетня. Призраците бяха друго нещо, но с едно пътуване до баба си можеше да се справи.

— Ето така ми харесваш! — избоботи Стив, влизайки в кухнята. — Хайде да потегляме! Предстои ти истинско приключение!

— Не ми трябват никакви приключения повече. Искам да се наспя.

Тръгнаха заедно към предната врата. Роби взе в едната си ръка малкия куфар — като за осемгодишно момче, а в другата стисна каишката, за която водеше Е. Бъз. Излезе навън. Стив понечи да го последва, за да му помогне, но момчето го отпъди с ръка.

— Мога да се оправя и сам. Довиждане!

— Довиждане, миличък! — извика Дайан от входа. — Обаждай се!

Тя преглътна сълзите си, докато детето и кучето се качваха в таксито. Е. Бъз излая. Колата потегли.

Стив влезе в дневната, за да поговори с Райън. Дайан се върна в кухнята. До масата седеше д-р Леш и сортираше колекцията си от бижута и дрънкулки, които се бяха материализирали във въздуха предишната вечер. Брошки, карфици, камеи, гребени, медни копчета, копчета за ръкавели, зъби, кости, монети и медальони с капачета. Като древни вкаменелости те разказваха за отдавна мъртъв живот. Материални сенки от миналото.

— Тази камея — д-р Леш я вдигна към светлината — сигурно е на сто години.

Дайан седна до нея и зарови пръсти в скъпоценностите.

— Бива си я плячката, а! — тя направи жест към горния етаж. — Може би ги е страх, че ще ги съдим и това е представата им за помирение извън съдебната зала?

Леш взе електронен часовник с гъвкава метална гривна.

— Ами това? Най-много да е на година-две. И не е на съпруга ви, така ли?

— Той казва, че не е.

— Чувала съм бижута или парфюми да изчезват от тоалетката на една стая в друга, но това… това тук не се побира в нито една схема, за която съм чувала или виждала.

— А нима напоследък изобщо нещо се побира в някаква схема?

— Не, мисля, че не! — Леш се усмихна. Страшно бе започнала да обича и уважава това семейство за краткото време, откакто споделяше изпитанието им. Особено Дайан й изглеждаше толкова силна — отказваше да изостави детето си пред лицето на това безумие, даваше пълна свобода на чувствата си, но не им позволяваше да я парализират напълно. Ето — минали са само няколко часа, а Дайан е свежа и бодра в чистата си жълта рокля, дори саркастична.

Стив влезе в кухнята.

— Добре, момичета, какво има за закуска?

Д-р Леш се изправи, свали очилата, приглади роклята си.

— Е, аз тръгвам — събра находките си в една чанта. — Ще ги занеса в лабораторията заедно със записите. Трябва да се отбия при Танджина, да видя как е. Освен това преди малко уредих по телефона спешно заседание на комисията за хуманни изследвания днес следобед. Ще им покажа доказателствата, може някой да има някакви разумни предложения.

Тя спря, после размисли и продължи малко по-предпазливо.

— Ще трябва да покажа и тези неща.

Стив мрачно се усмихна.

— Само да не е в телевизионните новини!

— Нито в „Тайни и загадки“ — добави Дайан.

— Няма да е дори в забавната програма, обещавам!

Тя се запъти към вратата.

— Оставам Райън тук с вас. Довечера ще се върна. Марти няма да идва повече, нали разбрахте?

— Да, каза ми, че след като снощи видял как лицето му се свлича на пластове като при киселинна обработка за разкриване на оригинала, решил да си намери работа през деня — Стив се изкиска.

— На мен ми каза, че това е било най-кошмарната ретроспекция, която е виждал — рече съчувствено Дайан. — Бедното момче.

— Е, във всеки случай обеща да си мълчи няколко седмици. След това ще трябва да се оправяме сами.

Точно тогава се звънна на вратата.

— Аз ще отворя — скочи Стив.

Този звънец го накара да изпита нещо като облекчение. Бе шефът му Тийг, който незабележимо се опитваше да надзърне зад Стив.

— Това там кабел ли е?

— Кабел ли? А, да, да, от няколко дни сме без телевизия.

— О, трябва да видим тая работа! Други къщи в квартала засегнати ли са? — гласът му преливаше от подозрение.

— Ъ, не, не… само ние.

В дъното на дневната роялът се плъзна на около метър разстояние и лекичко се блъсна в канапето, приглушено завибрира в дисонанс. Тийг не видя движението, но звукът го накара да се намръщи. Стив припряно излезе отвън и затвори вратата зад себе си. В същия миг светна лампата над входа, а после блясъкът й стана толкова силен, че дори на дневната светлина заслепяваше. Стив нервно се засмя. Тийг изгледа накриво крушката.