Джеймс Кан - Полтъргайст

— Никога не съм чувал нещо за това.

— Е, за такова нещо няма да тръгнем да разлепяме реклами по автобусите — изкикоти се шумно Тийг.

Стив занемя. Местеше поглед напред-назад — ту към Куеста Верде, ту към гробището отзад. Между града на Живота и града на Смъртта.

Неочаквано слънцето се скри зад облак. Температурата стремително падаше от танцуващия вятър. Стив не можеше да откъсне погледа си нито от едното, нито от другото място. Тийг скри ръце в джобовете си от внезапния хлад. Видя напрегнатото лице на Стив и се постара да го успокои.

— От какво се тревожиш? Нали не си религиозен фанатик или нещо от този род? Голяма работа! Роднините и близките могат да навестяват скъпите си покойници и в Мемориалния парк „Брокстън“. Само на пет минути път е по-далеч, за бога!

Стив тихо отвърна, почти на себе си:

— Пет минути. Не е чак толкова голям проблем, предполагам. Сигурно всичко ще бъде наред.

— Какво да е наред? — Тийг изглеждаше озадачен.

— Ами ако някой се оплаче?

Тийг само се усмихна.

— Никой още не се е оплакал.

В ледената светлина на утрото Танджина се подготвяше за битката. Бе спала 24 часа след пътуването с Леш — през целия следващ ден и кошмарната нощ, която го последва. Бе спала дълбоко, за да се съвземе и да се подготви. И сега бе готова. Силата й още не бе достигнала връхната си точка и това бе една от причините да се опита да установи връзка с детето през деня — сега силите на мрака бяха най-слаби. По принцип сега смущенията щяха да са по-малко, защото много духове се отдаваха на почивка през светлата част на денонощието и нямаше да има толкова оживено астрално движение, което да попречи на срещата на Танджина.

Тя тихо стана от болничното легло и отиде до вратата. В коридора нямаше никой, само някакво незначително движение в стаята на сестрите. Тихо затвори вратата. На нея нямаше ключалка. Нищо не можеше да направи, освен да се надява, че никой няма да влезе, докато е в транс. Легна на леглото. Вратата широко се отвори и в стаята влезе млад мъж.

— Добро утро! Аз съм д-р Берман.

— Добро утро… — отговори Танджина с лека нотка на колебание в гласа.

— Безпокоя ли ви?

— Ами всъщност…

— Бих могъл да дойда пак след половин час.

По дяволите. Не, по-добре да се отърве от него още сега, вместо да позволи на това любопитно пале да нахълта в стаята по-късно и да прекъсне плана й по средата.

— Не, не, влезте, моля! Какво мога да направя за вас?

Берман седна на един стол до леглото и приготви писалка и болничен бележник.

— Аз съм лекуващ лекар в това отделение. Просто трябва да нахвърля набързо историята на заболяването и физическото състояние преди днешната визитация.

— Казвайте!

— Добре. Чудесно. Какво ви доведе в болницата?

— Аз… аз припаднах.

— А-ха. И при какви обстоятелства? Преди припадъка чувствахте ли се зле? — Той надраска нещо в бележника си.

— Зле? Не. Просто се бях преуморила.

— А! И какво бяхте правили?

— Давех женски призрак в лавандуловосиния прилив на дванадесетата астрална плоскост.

Берман спря да дращи и остави писалката.

— Разбирам.

— Трябва да ви кажа, че бе в края на една много дълга нощ. Най-напред трябваше да открия посоката, откъдето идват виковете на момиченцето, после самата аз се загубих в сивата зона…

— Мис Барънс, вземате ли някакви таблетки? Например торазин или халдол или…

Танджина весело се засмя.

— Това ли си помислихте? Че съм превъртяла, така ли? Господи, де да беше така! Щеше да е много по-лесно. Е, добре. Ще ви обясня — тя погледна лекаря с усещането за безсилие. — Само че се съмнявам, че ще разберете.

Д-р Берман отново вдигна писалката и се усмихна.

— Опитайте!

Танджина за първи път го огледа по-внимателно. Лицето му излъчваше невинност. Веднага изпита огромна завист: тя бе лишена от тази благодат от много, много отдавна. Но не можеше истински да го намрази заради неговата непоквареност просто изпитваше болка от съжаление. Погледна го право в очите.

— Всъщност сте много сладък.

Той се изчерви.

— Мис Барънс!

— Наричайте ме Танджина.

— Танджина, знам че съм сладък. И вие сте сладка. А пък има една сестра от пети етаж — тя е направо страшно сладка. Само че ако можехте просто да ми опишете конкретните физически събития, предшестващи непосредствено припадъка, бих могъл набързо да свърша с това и да се махна от пътя ви!

Тя слабо се усмихна. Много лошо — бе го уплашила. Лошо за нея — едно докосване на ръката на Невинността нямаше да й навреди. Щеше да й помогне в предстоящата битка, а и за самата нея щеше да бъде като глътка свеж въздух. Господ й бе свидетел, че нейните дяволи-мъчители не й оставяха много време за отдих напоследък. Една кратка пауза с този наивен лечител щеше да се отрази чудесно на духа й.