Джеймс Кан - Полтъргайст

— Керъл Ан! — съществото на Танджина изпращаше зов. — Керъл Ан! Яви се!

Безкрайно дълго време нямаше нищо. Появи се само режещият, безпътен вятър на ефира. После усети агонията на смъртта, свита в един ъгъл далеч под нея, но засега спеше и тя не й обърна внимание. Стрелна се над мътен кладенец на ужас — той се вкопчи в нея, защото прекалено бързо го бе подминала, но след кратка борба тя успя да се отскубне и продължи. Известно време я съпровождаше безгласно пеене като кристален звън — лек, весел. Протегна се пипало и препречи пътя й. Прекалено късно бе да го прескача, вместо това тя го прониза и затъна в лепкавата ектоплазма. То се опита да я разкъса, искаше да се слее с нея. Но тя се съпротивляваше на изгарящата му задушаваща прегръдка, напрегна всичките си сили, за да се изтръгне… и изплава.

Парченца ектоплазма бяха полепнали по нея, но вихреният вятър скоро ги разпиля. За миг загуби равновесие, изпадна във въртеливо движение, а когато излезе от спиралата, вече бе в друга плоскост. Тук всичко бе черно. Черно и плътно, като в катран. Не, тя самата бе катран. Тя бе субстанцията на това измерение. Летенето бе мъчително бавно и безполезно. Всеки милиметър й отнемаше цяла вечност. Но благодарение на факта, че тя самата бе този свят, Танджина подробно познаваше контурите му, повърхността, дълбочината, плътността — възприемаше ги интуитивно. Усети границите си — бе в съседство с три различни вселени. Излъчи вълна към една от тях. В миг се намери в друга плоскост. Мястото й бе познато. Това бе царството на сенките. Владенията на Сеаду. Безброй пътища водеха дотук и безброй пътища водеха навън, но имаше и такива, по които никога нямаше да излезе. Танджина знаеше, че Сеаду ще я причаква тук, ще се опита да я примами в клопка. Той и братята му. Трябваше да го избегне.

Предпазливо тя лавираше между сенките. Някои бяха дълбоки, пронизващо студени, но празни. Някои бяха рехави, други — изненадващи. Към една тя се приближи със смътно предчувствие за опасност — очакваше, че всеки момент може да я погълне и да изсмуче жизнената й сила. Заобиколи я, изтръпнала от страх, но нищо не се случи.

Друга сянка отначало й се стори съвсем дребна, но докато я подминаваше, се разду много по-бързо, отколкото можеше да допусне и тя се втурна настрани с всички сили. Дори това не успя да я спаси от докосване. Празнота зейна в нея там, където се бе впила сянката. Побягна ужасена. Боеше се, че нищото ще започне да се разраства, докато я погълне отвътре. Огромни черни сенки надвиснаха заплашително от всички страни. Надигаше се бучене. Тя загуби равновесие и в този миг се нахвърли Сеаду.

Инстинктивно Танджина се претърколи назад и премина през него, преди той да успее да я обвие. Продължи да се търкаля от другата му страна и с трясък падна в плоскостта на мъглите и заблудените души. Керъл Ан трябваше да е тук.

Танджина продължаваше да се търкаля. Видя как Сеаду препуска нанякъде — в този свят бе станал неочаквано палав и изплъзващ се. Фантабел профуча край нея, като го преследваше в огнен устрем. Танджина пропадна през облачен слой и се закачи за клоните на съществото-дърво. Преди да успее да се откопчи, то я глътна.

Безпаметна тъмнина, безгранична болка. Тя бе вътре в тялото на дървото и същевременно бавно се превръщаше в него. Вече можеше да усети какво значи да бъдеш дърво. Долови достатъчно, за да й стане ясно, че не желае да узнае повече. Самотното отчаяние на беловласото създание бе мъчително. Клоните му бяха сгърчени в древна безутешна мъка, разядената от времето кора стенеше дълбоко от скръб, тъга, вечна болка.

Фантабел отново профуча, опърли един клон и подпали друг. Танджина (онази част от нея, която вече бе дърво) се сви в агония, защото загоряха пръстите й. Дървото размаха отчаяно клони и огънят угасна, но пръстите на Танджина продължаваха да пулсират от спомена за болката. Почернелите клони димяха. Сеаду подскачаше над тях, опиваше се от дима, а после отплува нанякъде — все така палав и неуловим.

Танджина не можеше да проумее смисъла — болката и нейното значение бяха неразбираеми. А само в смисъла бе спасителният изход. Обземаше я отчаяние.

Не, не трябваше да се поддава. Това не бе нейният ад, той принадлежеше на някой друг. Може би на много други. Но не и на Танджина. Не и на Керъл Ан.

Керъл Ан — това бе ключът. Керъл Ан бе причината Танджина да бъде тук и болката на дървото не можеше да засенчи тази цел. От дълбините на душата си Танджина нададе зов: