Джеймс Кан - Полтъргайст

— Керъл Ан, яви се! Керъл Ан, освободи ме от дървото!

Почти веднага усети отговора:

— Мамо, мамо, къде си?

Гласът на дете, на Керъл Ан. Танджина го възприе по-скоро като цвят, отколкото като звук. Тонът му ставаше все по-силен и Танджина го проследи до източника, от който извираше. Тя се бореше, напъваше се, докато чу ликуващ звук, като че ли изскочи тапа, и тя отхвръкна далеч от дървото. Танджина погледна назад и видя как Фантабел отново се стрелна през клоните, а после се втурна към друга плоскост. Сеаду подскачаше из мъглите. Дървото беснееше.

Танджина потъна в раково образувание.

— Керъл Ан, аз съм тук!

— Мамо! — долетя викът й. — Мамо, къде си?

— Мама я няма, скъпа! Но аз съм тук, за да ти помогна. Не се бой!

— Къде си? — долетя като ехо гласът на Керъл Ан. — Искам да си отида у дома.

— Ще си отидеш, детето ми! Само прави каквото ти казвам!

Внезапно ефирът запращя.

— Нещо идва! — изхленчи Керъл Ан. Той се връща!

Пронизителният треперлив вибриращ звук се разширяваше и свиваше като пулсиращ страх. После се чу злобно ръмжене.

— Керъл Ан? Виждаш ли светлината? Върви към светлината! Към светлината!

— Мама каза да стоя настрана от светлината — проплака гласчето. Нерешителност, ужас, нарушена забрана.

— Керъл Ан! Върви към светлината, но не влизай в нея! Мама ти каза само да не влизаш в нея! Върви към светлината, дете! Нещото се страхува от светлината. Стой до нея, Керъл Ан, и нещото няма да се доближи до теб. Стой до светлината, но не гледай в нея! Чуваш ли ме, дете!

Несигурност витаеше наоколо. Кънтеше като оглушителен шум.

— Чуваш ли ме, дете? — изкрещя Танджина, опитвайки се да наложи волята си на уплашеното дете.

Вятърът се усили, заблъска духа на Танджина. Тя не се възпротиви. Заляха я експлозии от светлина. Тя не се противопостави и на тази атака. Най-съкровеният й, утробен страх се надигна, добил физически образ — разкъса я, за да се пръкне на бял свят, оголил хищни зъби. Но тя пак се остави да я подмята, въргаляше се безсилно без всякаква съпротива. Самият страх бе почти непоносим. Изведнъж свърши. Всичко отново потъна в тишина. Бездна без светлина, безкрайност извън времето.

— Керъл Ан? — повика Танджина със слаб глас. Вече летеше из най-далечните места, до които някога бе стигала. Много време щеше да мине, докато се прибере у дома.

— Той си отиде — чу се гласът на Керъл Ан, треперещ от облекчение. — Пак съм самичка.

— Близо ли си до светлината, дете?

— Близо съм, но няма да влизам в нея, обещавам! — Тя заплака.

— Дори не я поглеждай, Керъл Ан. Не се бой, дете! Скоро ще те върнем у дома.

Момиченцето продължаваше да плаче. Силата обаче бе напуснала Танджина и тя не можеше да направи нищо повече. Носеше се отпусната, оставяйки се да я привлече топлият магнит на тялото й.

Отначало нямаше нищо. После бляскав водовъртеж я пое, завъртя я бавно, после все по-бързо и по-бързо, навътре към центъра, с пронизително стържене, приближаваше се съм скоростта на светлината. Накрая, когато оставаше само един последен фотон разстояние, отново я изплю в ефира. Известно време в нея се бореха две сили, които в борбата си разкъсаха част от нея, но най-сетне двете нематериални субстанции се сплетоха и оставиха Танджина свободно да отплава, докато те се мятаха опиянени във взаимната си агония.

Много пътища водеха към това място и много пътища водеха вън от него. Танджина знаеше, че могъщо Зло я бе докоснало, докато упътваше Керъл Ан към безопасно, макар и временно убежище. Злото се бе полепило по нея и затова пътищата навън приличаха на задръстен и полусрутен лабиринт. Но и ръката на Добродетелта я бе докоснала, и то съвсем неотдавна. Тя се довери на тази ръка. Тя уверено щеше да я отведе до телесната обвивка, която доскоро приютяваше духа й. Един дълъг и мъчителен миг тя се рееше безцелно из пространството. Най-сетне усети, че нещо я вика, нещо от друга плоскост. Гласове. Смесица от викове. Почувства гъдел, като от възстановяващо се кръвообращение в схванат крайник след сън — боцкането на възвръщащите се усещания. Много специфично чувство. То означаваше, че е отново в тялото си.

Отвори очи. Около нея цареше суматоха. Притичваха сестри, доктори крещяха различни нареждания, студенти-медици гледаха в ужас или захлас. Отново затвори очи.

— Жива е! — ревна някой. — Току-що я видях да отваря очи.

— Все едно, включете най-после тая система!

— Дойл, вземи й кръв!

— Тя отново има пулс! Едва се усеща, но го има!