Джеймс Кан - Полтъргайст

Хората около масата разглеждаха снимките с различна степен на объркване, недоверие или безразличие. Леш премина към същината на доклада си.

— След това видяхме — подчертавам, всички ние видяхме появата на… същества… неземни видения, чиято природа ми е трудно да опиша… Дори се колебая дали да ги споменавам, защото не успяхме да получим никакво документирано доказателство за съществуването им. Говоря за тях само защото наистина ги видях. Отначало се появиха три. Най-точно мога да ги сравня с пламък, сянка и дърво. Взаимодействаха предимно помежду си, по начин, недостъпен за моето разбиране. Останах с впечатлението, макар че сигурно съм склонна към антропоморфизъм, че участват в нещо като ритуален танц. Честно казано, имам много бегла представа колко е продължил този епизод трябва да призная, че бях изумена. И накрая, докато това ставаше в дневната, успяхме наистина да направим видеозапис на може би най-необикновените събития през тази необикновена нощ.

Леш намали осветлението, извади двете касети и ти постави във видеомагнетофоните под двата монитора. Някой от другия край на масата измърмори:

— Студио „X“ започва…

Леш включи видеомагнетофоните. Когато записите свършиха, си тръгнаха още петима. Всички мълчаха. Най-сетне д-р Льо Мей от катедрата по психиатрия заговори с меко южняшко произношение.

— Марта, какво точно се опитваш да кажеш?

Леш седна и свали очилата си.

— Само ако знаех! — усмихна се тя.

Льо Мей продължи:

— Виж, склонен съм да вярвам в много неща, но това… — той махна с ръка към телевизорите — това е прекалено, не ти ли се струва?

— Доста, бих казала — уморено кимна Марта.

— А не ти ли е минавало през ум, че е много вероятно да си станала жертва на измама — най-вероятно от твоя субект в съучастничество с онова семейство? С помощта на магнити, които придвижват предмети, радиопредаватели, които излъчват гласове, и холограми или просто скрити огледала? Това напълно би обяснило всичко, което току-що видяхме на твоите записи. Не мислиш ли, че най-вероятното и най-користното обяснение на всичко това е, че е чудесен, съвършен фокус на майстор-илюзионист?

Леш разтърка очи.

— И аз щях да мисля така, ако не бях го видяла сама.

Льо Мей се усмихна — усмивката му не бе лишена от симпатия, и стана.

— А сега наистина ме чака важна среща. Благодаря за демонстрацията! — И той си отиде, заедно с още неколцина.

— Е! — усмихна се Леш, оглеждайки оредялата публика. — Значи останахме само най-закоравелите!

Чуха се одобрителни смехове. Някой запали лампите.

— Не бива да намесваме полтъргайст в цялата работа! — заяви Рехт. — Може би детето има психокинетични способности. Може би се открила и самата тя предизвиква тези явления?

— Аз НЕ ВЯРВАМ в психокинезата! — възрази му Шафър от другата страна на масата.

— Е, аз пък НЕ ВЯРВАМ В ПРИЗРАЦИ! — отвърна раздразнен Рехт.

— Каква е тази история със светлината, за която споменава момичето? — попита един от абсолвентите.

— Не съм сигурна — повдигна рамене д-р Леш. Начинът, по който говореше за нея, ми напомни за светлината, за която разказват хората, които са напускали тялото си — такива, които са били на прага на смъртта или дори за кратко са били мъртви по нашите стандарти. Те описват как са видели „ярка, очакваща ги светлина“, която предизвиквала у тях облекчение, любопитство или „блажено спокойствие“. Именно въз основа на тези лични разкази настоях момичето, където и да бе то, да стои надалеч от светлината. Опасявах се, че по някакъв начин тя може да означава смърт за нея.

— Не се ли отклонихме твърде много? — запита д-р Уолъс. — Почнахме от електроенцефалограми на хипнотични състояния, минахме през психокинезата и стигнахме до фантазии на умрели за извънтелесните им преживявания… Искам да кажа, всъщност за какво точно сме се събрали да говорим?

— Е, не знам за теб, Уолъс, но аз огладнях! — заяви Рехт и се изправи. — Благодаря ти, Марта! Беше очарователно. Моля, дръж ни в течение!

Той си тръгна, като оживено спореше с още неколцина. След като се изнизаха, срещу Леш остана да седи само един. Д-р Антъни Фароу, 80-годишният й учител и наставник, почетен професор в катедрата по психиатрия, се усмихваше насреща й като древен мъдрец.

— Голямо изпитание беше! — сви устни той и поклати глава.

— А вие какво мислите? — попита Марта.

— С една дума?

— Може и с две.

— Прекалено живописно — той почука с показалеца си по масата.