Джеймс Кан - Полтъргайст

— Описах епизода точно така, както стана! — упорито каза тя.

— Може би!

— О, Тони! И вие ли?

Духът й видимо посърна, защото я изоставяше и последното приятелско рамо.

— Напротив, толкова ми се иска да приема всичко това, което видях! — запротестира той. — Нали разбираш, самият аз съм само на няколко крачки от стария дървен мост. Да можех да повярвам, че на отвъдната страна нещо съществува — това би било все едно да съзреш сгряваща светлинка на прозорец в бурна нощ.

— А ако бях показала само пипала от ектоплазма?

— По-добре! — кимна той.

— Или замъглен образ, който се задържа само за миг? — тя прокара длан през лицето си като магьосник.

— Дори още по-добре! — заръкопляска той.

— И никакви записи, само отражения, почуквания, някоя и друга въздишка…

— Сега ще ти задават прекалено много въпроси. И ще искат да дойдат довечера с теб в къщата. Факт е, че им даде прекалено много, Марта. Прекалено много и прекалено бързо.

Д-р Фароу се намръщи, поглеждайки към телевизионните екрани.

— Не остави нищо на въображението. Това не бе наука, а шоу, а твоите трубадури дори не бяха гримирани!

— А тези неща? Какво мислите за тях?

Жестът на ръката й обхвана десетките бижута, пръснати върху масата. Фароу взе една красива брошка и я вдигна към светлината.

— Уникат! Това поне е сигурно. Ако са шарлатани, то пилеят страшно много пари за една глупава шега. Той закопча брошката на пуловера на Леш, после избра старинен пръстен и го надяна на ръката й.

— Скъпа Марта, нека един ден заедно да преминем по оня мост! Нека всичко, в което вярваме, бъде истина! Нека отидем на пикник в облаците!

Марта се разсмя весело.

— Ах вие, стар мошенико! Само да бяхте петдесет години по-млад!

— Позволи ми да ти дам един съвет! — Д-р Фароу доверително сниши глас. — Скрий някои от тези съкровища. Поне нещо да влезе в джоба ти от тази история. „Нешънъл инкуизитър“ плаща за една скалъпена клюкарска история повече, отколкото ние изкарваме с нашата наука, като се скъсваме от работа… и то за какво?

Той тупна с юмрук по масата.

— А те за какво скалъпват своите клюки? За какво се късаме от работа ние? Съответно за пари и за слава, бих отговорила аз, макар че и в двата случая гледаме да убедим себе си, че го правим заради Истината.

Сега бе ред на Фароу да се засмее.

Леш започна да загъва дрънкалките в кърпа, но една от тях привлече вниманието на Фароу и той посегна към нея, като прекъсна Марта.

— Това с интересно! — Той вдигна тънка телена скоба, която приличаше на намордник за миниатюрен пудел. Заедно с всичко останало ли се материализира?

— Да, сама го прибрах. Защо?

Той го обърна, като внимателно го оглеждаше.

— Това е шина, менгеме за челюсти.

— Не е нещо, което човек може да носи на бал с маски!

— Не, но може да го носи на погребението си. Това е стар трик на погребалните агенти. Не позволява на челюстта на покойника да зейне внезапно точно по време на бдението. Спестява доста уплаха и припадъци.

— Е, ефектът бе точно обратен, когато се появи снощи.

Фароу присви очи.

— И къде точно в къщата се телепортираха тези предмети?

— В дневната — и то цветно! Да бяха насочени камерите…

— Значи точно там, където е била струпана цялата ти техника — разните монитори, кинескопи и прочие джунджурии?

— Да, но накъде биеш?

— О, не знам. Просто това ми напомни дискусиите от едно време за връзката между подобни явления и разните видове електромагнитни вълни. Ето, ти ми казваш, че си попаднала на тези хора, защото Танджина приемала вълни от определен вид. Между другото, трябва да я посетиш, тази сутрин тя имаше неприятно преживяване. След това твърдиш, че изчезналото дете се е виждало и чувало на неизползван високочестотен канал. И накрая заявяваш, че си открила билокационна точка, в която са се появили тези неща, в стая, в която трябва да е гъмжало от всякакви електромагнитни излъчвания с най-разнообразни честоти. Кой знае, може би тези неща са се зародили точно от сливането на лъченията на цветните телевизори?

Д-р Фароу сърдечно се усмихна на Марта:

— Това е прощалният ми изстрел!

Те докоснаха ръце за миг.

Добре каза Марта и стана, — прав сте. Трябва да видя как е Танджина. Благодаря ви, че се грижихте за нея вместо мен. После мога да подремна два часа, защото твърдо обещах на Фрийлингови, че ще се върна, преди да се стъмни. Това е.

Тя го целуна по бузата и вдигна очи в престорена мелодраматична гримаса.