Джеймс Кан - Полтъргайст

Първо се обърна към стажанта.

— Ще ни извините ли, моля?

Младежът смутено забърза, Танджина затвори вратата след него.

— Къде, по дяволите, сте дянали системата? — ядосано поиска да знае д-р Берман, докато тя сядаше. — Дори не трябва да ставате от леглото, да не говорим да се обличате!

— Здравейте! Как сте? — приветливо поздрави тя.

— Любезностите не са извинение — смъмри я той. — Какво сте намислили?

— Само да кажа здравейте! — усмихна му се тя.

— Което ще рече…? — погледна я косо.

— О, колко сте недоверчив! — опита се гласът й да прозвучи обидено, но без успех. — Все едно, просто исках да ви благодаря, че ме повикахте обратно тази сутрин.

Д-р Берман се почеса по главата.

— Имам чувството, че отново говорите за смяна на състояния.

— Понякога е трудно да се каже кое точно е промененото състояние, и кое — първоначалното.

— Това ми напомня първата година в колежа — пълна мъгла!

— Добре, шегувайте се! И все пак има случаи — критични моменти в миграцията на духа в небитието, когато той може да поеме и в двете посоки — насам, към „сега“, или натам — към „никога“. В тези моменти пътепоказателите са от жизненоважно значение — спомен за едно докосване, познат мирис. В моето изпитание ти бе моята пътеводна звезда. Твоят дух ме повика обратно. Аз се върнах при теб. При свещта, която си ти. За всичко това ти благодаря!

Д-р Берман изглеждаше безкрайно смутен.

— Никой досега не ме е наричал свещ… — Понечи да обърне всичко на шега, но спря.

Танджина се приближи до стола му. Застанала права, а той седнал, двамата бяха на еднаква височина.

— А сега — каза тя, — искам да ме целунеш.

Той се отдръпна в дълбоко смущение. Никога негов пациент не бе изричал такова нещо при подобни обстоятелства. Изобщо при никакви обстоятелства. Нямаше готов абсолютно никакъв отговор.

— Аз… аз… ъ-ъ-ъ…

— Не ставай смешен! — тя почти клюмна от обида. — Нямам предвид нищо плътско. Само… топло човешко докосване. — Гласът й се смекчи. — Дъхът на обичта, за да го скътам в шепата си.

Той не знаеше какво да каже.

— Имам лош дъх…

Тя се наведе напред. И двамата затвориха очи. Устните им се срещнаха, докоснаха се и замряха. Замряха и се разделиха. Тя отстъпи крачка назад.

— Довиждане! — каза простичко.

— Звучи като сбогом — отвърна той.

Тя се обърна и излезе. В коридора се сблъска с Луиз Дрейър.

— Луиз, толкова се радвам, че сте тук. Тъкмо се канех да ви потърся!

— Мис Барънс!

— Моля, елате с мен.

Танджина поведе жената към стаята си, накара я да седне на един стол.

— Сега слушайте. Не ми остава много време, нито енергия за вас, но наистина не исках да ви отблъсна сутринта. Пък и не зная дали пак ще бъда същата, като се върна. Затова, моля ви…

— О, не, не…

— Моля ви, кажете от каква помощ имате нужда и може би ще мога да направя за вас нещо, макар и малко, още сега.

Луиз събра цялата си решителност, пое си дълбоко дъх.

— Добре. Става дума за брат ми Андрю. Изчезна преди пет години, но аз зная, че е жив, и само ако ми позволите да ви дам нещо негово, за да го усетите, да го намерите и да ми кажете поне в коя част от страната живее, само една нишка поне, която би ни отвела при него, ще ви дам всичко, което имам…

Танджина я спря с вдигната ръка.

— Ш-шт! — тя положи длан на ръката на Луиз, затвори очи, изпадна в лек транс. Луиз не издаде нито звук. След минута Танджина отвори очи.

— Съжалявам! — каза тя.

— Съжалявате?

— Съжалявам, не мога да го усетя — просто не зная къде би могъл да бъде.

— О!

— Все пак ми оставете адреса си на регистратурата, Луиз. Ако случайно се натъкна на Андрю или науча нещо за него при моите… пътувания, обещавам ви да се свържа с вас!

— О, благодаря ви, мис Барънс! — Луиз преливаше от благодарност. — Да разбира се, ще оставя всички сведения, които ви трябват.

Тя почти избяга от стаята.

Танджина въздъхна. Андрю бе мъртъв, това поне бе ясно. Луиз също го знаеше, съзнателно или не. Танджина не би видяла някаква отчетлива картина за обстоятелствата на смъртта и не искаше да вижда. Желаеше доброто на Луиз. Вдиша дълбоко няколко пъти. Надяваше се да не срещне Андрю.

Пак излезе в коридора и пое нагоре по стълбището, което откри, към петия етаж. Отиде до сестринската стая.

— Тук ли е Джули?

Една от сестрите вдигна глава.

— Надолу по коридора, разнася лекарства.

Танджина стигна до средата на коридора и спря. Джули стоеше до медицинската количка с гръб към ясновидката и отброяваше хапчета в картонени чашки. Тънка като върба, руса, леко приведена. Танджина изучаваше аурата й. После се приближи до младата жена.