Джеймс Кан - Полтъргайст

— Е какво, Звяр! — злорадстваше тя. — Сега мога да произнеса името ти, — г’Хала, г’Хала! Жалко име, дори не е гнусно. Нищо чудно, че не искаш да го кажеш. Трябва да е голям срам за теб, а г’Хала? Тя го произнасяше, сякаш прочистваше гърлото си — г’Хала! — Ах ти, нищожество без майка!

Звяра нададе вой и нападна. Танджина не му се изпречи, а отскочи настрана като матадор. Той се олюля, завъртя се, от него се отцеждаше гнилоч. Спря се задъхан и измери с поглед невзрачния си противник.

— Кх-х-х-х! — засъска тихичко.

— Значи така, г’Хала! Втурваш се да ме целуваш, а се спъваш като глупак! Марш от тази плоскост! Ти се опозори!

Той се превърна в разяждащо желе и киселината се впи в лицето й. Тя се промени в стъкло и димящият гел-каустик се стече по гладката й повърхност. Той стана назъбен камък и се опита да я строши — тя бързо премина във водно състояние и го намокри, докато я пресичаше. Той се нагря, за да я изгори — тя се изпари с цвърчене. Той свръхохлади ефира, започна да лови ледените кристалчета, в които се бе втвърдила, и да ги мачка в юмрука си. Тя се трансформира в миниатюрни остри зъбци, които порязаха дланите му. Той изрева. От раните шурна гнусна кръв и я заля — мазно черна като втечнен порок. Изгаряше я, задавяше я. Пушеците разнасяха гнусна смрад.

И двамата възвърнаха формата си, раздалечиха се, останали без дъх от болка. Закръжиха отново. Той се престори, че атакува с диамантен огън. Тя парира. Той й върна удара, но тя се изпари, преди копието да я докосне. Материализира се малко зад мястото, където бе оставила Звяра, но той вече я причакваше и духът й се кондензира в обсега на ноктите му. Преди да успее да предприеме нова метаморфоза, те се забиха в очите й.

Тя изпищя и падна по гръб. Той се хвърли отгоре й, разкъса утробата й, изплю зловонната си слюнка в раната. Зашеметена от болка и отвращение тя се дематериализира, но той бе безмилостен. Преди димообразната й форма да се е разсеяла в пространството, той я вдиша с всички сили, засмука я изцяло в дробовете си. Задържа дъха си. Успял бе да я хване в капан. Направи недоволна гримаса. Не можеше да задържа дъха си дълго. Поне не достатъчно дълго, за да задуши тази измет, да погълне омекналия отслабнал дух и после да го изхвърли и да го размаже безжизнен върху някоя изгладняла сянка.

Танджина напразно блъскаше с юмруци в гробния мрак. Той изсмукваше духа й, надеждата й. Бе прикована като в гробница в гръдта на чудовището. Дъхът й бързо се изчерпваше, сърцевината й започна да се съсухря.

Не! Това бе невъзможно! Отхвърляйки всякакви съмнения, тя се разпадна на микрокосмически частици, по-ситни от порите на печата, с който г’Хала я бе заключил в дробовете си. Той усети опасността и още по-силно затегна хватката си, за да не пропусне и най-дребния електрон — но два микроскопични атома от Танджина го изпревариха. Те успяха да се просмучат през почти непроницаемата мембрана, отделяща дроба от кръвта и да се гмурнат в потока на кръвообращението на Звяра. Частичките от съществото на Танджина залъкатушиха заедно със зловонната течност през сърцето към мозъка. Настаниха се зад късче нежна мозъчна тъкан и започнаха силно да го стискат.

Звяра усети пулсиращата болка в главата си. Разбра причината. Не биваше да греши. Това бе само болка, нищо повече, нямаше да го убие. Тя щеше да спре, стига да можеше да не диша достатъчно дълго, за да задуши пленения дух. Трябваше да се съсредоточи. Трябваше да задържи дъха си въпреки всички болки. Изпълнените с пустота очни кухини хлътнаха още по-дълбоко. Пулсиращата болка в главата му се усили.

Танджина усещаше, че й се вие свят от липсата на кислород. Сведе всичките си усещания, всички енергийни нужди до минималното равнище, от което само един косъм я делеше от смъртта. Всичко, освен двете зрънца от съществото й, които стискаха мозъка на г’Хала. В тези две точки концентрира цялата си воля, последните остатъци от безсмъртната си сила и стискаше, стискаше…

Болката ставаше прекалено силна. Той не можеше да издържа повече. Главата му щеше да се пръсне. По-добре щеше да е, ако се пръсне. Мозъкът му се гърчеше, пулсираше, стискането бе немислимо, невъобразимо, непоносимо — дъхът му се сдържаше, сдържаше…

В последните мигове на изтичащото й съзнание Танджина събра малобройните капчица сила, които й оставаха, в двете последни частици от себе си и ожесточено стискаше взривяващия се мозък на Звяра.

— Е, какво казаха? — попита Дайан. — Какво ще предприемат?