Джеймс Кан - Полтъргайст

Нещо я сграбчи. Олюля се на един крак, замахна с фенерчето, готова да запищи, не искаше да умира… Тежкият ствол на фенерчето профуча на сантиметри от главата на Танджина.

Леш седна на студената пръст. Сърцето й се бе качило чак в гърлото. Минаха няколко минути, докато дъхът й се върна.

— Танджина! — изпъшка тя.

— Не исках да ви плаша, докторе! — прошепна медиумът. Лицата им бяха наравно и двете се гледаха в очите — Танджина права, Марта седнала.

— Този ров има огромна привлекателна сила. Тъкмо бях решила да се заема с малко самостоятелни разкопки, за да го проуча по-добре. Откровено казано, мястото е истинско съкровище за чувствителния нюх.

— Но… но… как дойде дотук?

— С такси, как иначе? Самата аз не карам кола, а автобуси по това време на денонощието със сигурност не вървят.

— Но как разбра къде…

— Нали казахте Куеста Верде! Семейство Фрийлинг от Куеста Верде. Не е нужно да си медиум, за да намериш…

— Но това е невъзможно! Трябва да си вървиш! — Д-р Леш се съвзе и си спомни за задълженията си. — Не си в състояние да останеш…

— Напротив, не съм в състояние да НЕ остана, докторе! Тук съм необходима, това е очевидно. Нещо повече, ако единственият начин да намеря покой е да сложа веднъж завинаги край на всичко това, мисля, че е по-добре да ми помогнете.

Леш гледаше Танджина в тъмнината на страшната нощ.

Дребничката жена с прилежно сресаните си коси и огладените дрехи изведнъж й се стори много силна, заприлича й на мистичен малък храбър оловен войник. Въпреки безрадостното положение д-р Леш се засмя.

— И какво ще правим?

Танджина дяволито се усмихна — в края на краищата това й бе занаятът.

— Най-напред ще ме заведете вътре. Трябва да се запозная с обитателите. Да усетя къщата. Вече ме обзема двойствено чувство — велико зло и велико добро витаят в нея.

— Добро, зло. За учения тези понятия са относителни. Нямат нищо общо с физическата действителност, с явленията във вселената. Въпреки това аз изчерпах възможностите си. Ще сторя каквото искаш.

— Сега навлизаме в сферата на духа, докторе — там доброто и злото са реалност. Там няма учени.

— Ех, Танджина, за учения винаги има електромагнитни вълни.

— Вашите невидими вълни, докторе, са само бурните вълни на повърхността на огромен океан — океан с такава дълбочина и мрак, през която нито вие, нито аз можем да мечтаем да проникнем някога. Можем само да се надяваме да плаваме по вълните.

Леш примирено се усмихна, а после забеляза нещо в лицето на Танджина. Вдигна светлината към него.

— Какво се е случило с очите ти? — прошепна. Очите на Танджина бяха кървясали, подпухнали, натъртени.

— Тази вечер се срещнах със Звяра — тя примигна. — Ще ви спестя звука на името му. Кръстосахме шпаги, този стар Звяр и аз. И двамата носим белега на другия. — Тя се усмихна лукаво. — Никой не победи завинаги в двубоя. Но той ще си помисли дали да застане втори път на пътя ми. Сплетохме се в смъртоносна прегръдка и не бях сигурна дали той няма да излезе победител. Но когато и двамата бяхме на края на силите си, Господарката на онази плоскост прелетя през бойното поле със свитата си и запърха наоколо. Тя смути и него, и мен. Пуснах го и той ме отхвърли надалеч. Тя спаси живота и духа ми, но дали съзнателно — кой знае!

Леш разтърка слепоочията си, опитвайки се да проумее съвпадението.

— Онази, която чака!

Танджина за секунда изглеждаше потресена, после чертите й се смекчиха в изражение на искрена възхита:

— Понякога ме изненадвате, д-р Леш! Наистина успяхте да ми направите впечатление. Да, това бе Жената в очакване — макар че нищо повече не можах да науча за нея.

Леш се усмихна:

— Беше истински кошмар, от начало до край — само дето краят му още не се вижда. Мисля, че ще ни трябва някой ученик на Юнг, за да разтълкува значението на всички тези видения… — тя провери дали очилата й са останали здрави — … и приведения.

— Никакъв Юнг не ви трябва, скъпа. Трябвам ви аз. И бога ми, аз съм с вас! — Танджина сложи ръка на рамото на Марта. Така че хайде! Да върнем клетото дете на родителите му! Едно нещо мога със сигурност да ви кажа Звяра едва ли ще бърза да ме срещне отново!

Тя примигна, после вдигна рамене и добави:

— Нито пък аз.

Помогна на д-р Леш да стане. Нощта застудяваше. Тръгнаха редом към къщата.

— И още нещо, преди да влезем вътре — Танджина се спря на входа. — Сега Звяра души подир жената.

— Райан! Стив! Това е Танджина Барънс. Видяхме се набързо вчера сутринта, но доколкото си спомням, никой не бе в настроение за официално представяне.