Джеймс Кан - Полтъргайст

— Тази къща има много сърца — каза Танджина, обръщайки се, и потъна отново в тъмнината.

Стив се приближи до д-р Леш и тихо каза:

— Опитвах се да отговоря наум, но тя не ме чу. А вие твърдите, че е изключителна ясновидка.

От горния етаж се чу викът на Танджина:

— Не бива да се съмнявате в мен! Това е много важно!

Смутено се спогледаха. Минута по-късно ясновидката от ново извика:

— Д-р Леш, бихте ли се присъединили към мен тук горе, моля!

Д-р Леш се извини и пое нагоре. Стив и Дайан се сгушиха пред телевизора, а Райън продължи да проверява периодично показанията на уредите.

Леш и Танджина стояха в детската стая. Вратата вече бе отворена. Вътре бе тъмно и тихо.

— Това е стаята! — каза Танджина.

Леш кимна:

— Сега е тихо.

— Звяра малко го е страх от мен! — намигна Танджина. — Не много, разбира се, но както вече казах, накарах го да се позамисли!

Леш вдигна вежди:

— Би ли могла да ми го опишеш по-подробно!

— О, да! Ние се опознахме доста отблизо, преди да премерим сили!

— И каква е природата му?

— Променлива като Протей! Някога, струва ми се, е бил човешко същество. А сега е доволен от извратената си същност. Не желае да се върне назад, нито да продължи напред, ако би могъл. Обсебен е от порочната си личност. Виждала съм го и преди в други форми. И сега го срещнах отново.

— И какво се случи, когато се изправихте един срещу друг? Какво каза той? — Леш бе заинтригувана, очарована. Това бе извън нейната територия, но след всичко, което бе видяла, вече не бе сигурна къде е истината. Сега бе само наблюдател.

— Не искаше да дойде при мен! — поклати глава Танджина. — Прекалено погълнат е от себе си. Трепери над изгубената си душа, както скъперник брои златото си. Но е посегнал да заграби прекалено много и това ще бъде падението му. Няма да отстъпи онуй, което владее, дори за да се спаси. Премерихме сили — той и аз. И кълна се, той е страховит! — Очите й се присвиха. — И аз не му отстъпвам!

— И как ще постъпим с този Звяр!

— Ще видим. Възможни са няколко начина. Зависи от тези хора — тя посочи надолу.

— Те са силни!

Танджина безизразно кимна.

— Тогава ще видим.

Заедно слязоха долу. Танджина дръпна Дайан, която се бе свила на пода до един стол, и тя застана на колене.

— Дай ми ръката си, дете!

Дайан се поколеба, погледна д-р Леш.

— Хайде, няма да те ухапя!

Сега Дайан бе наравно с очите й. Тя сложи ръце в ръцете на Танджина.

Тихо, за да я чуе само Дайан, Танджина каза:

— Дъщеря ти е жива — тук, в къщата!

Дайан захлипа и не спираше да плаче: от тъжната радост, че някой друг потвърждава жестоките й надежди. Танджина я прегърна, потупа я по главата. Стив понечи да се приближи, но Танджина го спря с жест на ръката си.

— Чаша вода! — прошепна тя.

Той се скри в кухнята.

— Къде ставаха материализациите? — попита Танджина д-р Леш. — Искам да кажа случаите на билокация.

Леш посочи във въздуха на около метър над главата й.

Танджина кимна.

— Силно усещане ми говори, че изходната точка е в гардероба на детето. Горе.

Дайан закима утвърдително с глава.

— Да, и аз усещам същото.

— А, сега, дете! — каза ясновидката, като държеше Дайан на една ръка разстояние. — Ще бъдете ли силна? Заради мен, заради дъщеря си? Не мога да сторя абсолютно нищо в този свят без твоята вяра и любовта към децата!

— Да! Повярвайте ми, ще бъда!

— Ще се подчиниш ли на всичко, което кажа! Дори ако противоречи на разума ти, на всичко, в което вярваш?

— Да! О, да! Моля ви!

Танджина замълча и се замисли за миг. Заговори, най-напред само на Дайан, а после на цялата група:

— Керъл Ан не е като… тях. Тя е живо присъствие в тяхната духовна, но свързана със земната плоскост. Привлича ги онази част от нея, която е различна от тях — нейната жизнена сила. Тя е много ярка. Излъчва собствено сияние. Светлината й означава живот — споменът за любовта, за дома, за земните удоволствия — неща, които те отчаяно желаят, но никога не могат да притежават.

— Жената, която чака! — отрони д-р Леш. — Майката на техния копнеж. Жената-дух.

Танджина кимна.

— Почти съм убедена, че тази жена е въплъщението на непостижимите им мечти. Но точно сега дъщеря ви най-силно им напомня за светлината на любовта — споменът им за нея е неясен, но силен. И светлината й е тъй ярка, че ги отклонява от истинската светлина, която е предназначена наистина за тях. О, да! И аз я видях веднъж при пътешествията си до онзи свят! Светлината, която за тях е вратата към вечния покой. Но те са останали слепи за нея — за тях тя е останала скрита, а сега вниманието им допълнително се отклонява. Разбира се, тези души, които по някаква причина, каква то и да е, не са намерили покой, не съзнават, че са мъртви.