Джеймс Кан - Полтъргайст

Те се здрависаха. В къщата се бе възцарила обезпокоителна тишина, след като д-р Леш излезе в градината, за да търси причината за шума. Вятърът бе утихнал, гласът в телевизора не се чуваше, потискащата атмосфера бе изчезнала.

— Съжалявам, че се отбих така неочаквано — весело каза Танджина, — но не се безпокойте, вечеряла съм!

Опитът й да внесе нотка на престорено лекомислено безгрижие се провали и само допълнително обтегна нервите на всички. Танджина мигновено осъзна досадата, която бе предизвикала, и каза по-тихо:

— Извинете. Исках само да ви разсея, а вместо това ви разстроих. Моля ви, позволете ми да ви помогна!

— Стив… Дайан! Танджина наистина може да ви помогне. Не се противете! Идването й тук тази вечер може да е малко необичайно, но уверявам ви, поне за мен е добре дошло! Доверете й се, както се доверихте на мен!

Леш се надяваше, че Танджина ще заслужи това доверие повече от нея.

— Вече сме готови на всичко! — каза Дайан с измъчена усмивка. Присви неловко рамене без видима причина някъде след обед по гърба й се бяха появили болезнени драскотини. Плачеше й се.

— Защо не влезем в хола? — предложи Танджина. — Там ще можете да ми разкажете всичко.

Влязоха в стаята вкупом и се настаниха сред неразборията от апарати и потрошени мебели. С монотонен глас, зад който се криеха сдържани емоции, Стив подробно описа сполетелите ги премеждия. Танджина слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Телевизорът продължаваше да съска. Когато Стив свърши разказа си, Танджина остана седнала още миг, а после стана, потривайки ръце.

— Бих искала да разгледам къщата — каза сериозно. Тя се бе съпротивлявала срещу този последен момент, от все сърце бе искала да избегне финалния сблъсък. Той таеше толкова болка и ужас — тази болест, от която така се стараеше да се излекува, това болезнено съпреживяване, което й причиняваше толкова страдания, тази мълниеносна парапсихологична чувствителност към духовете на живи и мъртви. С такава страст се бе борила срещу настъпването на този последен час. И все пак, след като веднъж вече бе дошла тук, тя бе напълно готова за бой. С всичките оръжия, които й бяха дадени. Като наемните войници тя владееше отлично занаята си и когато не тормозеше душата й — дори му се наслаждаваше.

— Разбира се! — каза Стив. Той стана и миг след него същото стори Дайан.

Танджина вдигна предупредително ръка.

— Сама, ако обичате!

Фрийлингови колебливо седнаха. Танджина потъна в дебрите на къщата.

Леш успокоително говореше на Дайан:

— Повярвайте ми, тя е блага душа. Именно тя ни доведе при вас първия път.

— Тя и осцилоскопът! — съгласи се Райън.

След като Марти си бе тръгнал, той бе развил собственическо чувство към апаратите, струпани в стаята.

Леш се усмихна.

Да. Бракът на техниката и духа. Сигурно в това се крие някаква поука, чудя се каква!

Танджина бързо отхвърли стаите на долния етаж. Кухнята, трапезарията, дневната, кабинетът, коридорът, килерът, антрето. Вярно, имаше някои интересни места — по-специално коридорът и задната част на кухнята, но това бяха дребни грижи, несравними с основния проблем — съсиреци от мрак. Без да губи повече време, тя се изкачи по притъмняващите стъпала към втория етаж.

Стаята на Дейна също не бе забележителна с нищо. После Танджина тръгна по дългия тъмен коридор към голямата спалня. Стаята силно миришеше. На стената над леглото — видимо за вътрешното зрение на Танджина, имаше петно. Капеща жива следа, от гнойното му сърце във всички посоки излизаха радиални лъчи. Следа на огромен паяк-тарантула. На Танджина й призля, и самото легло бе омърсено. Цялото бе просмукано от кален цвят и кален мирис. Тя усещаше ясно, че нещо мъртво и отдавна разложено бе лежало в него неотдавна. Лежало бе и бе оставило след себе си зловонните си секрети. Танджина узна достатъчно за тази стая. Решително излезе в коридора и застана пред съседната стая. Тя бе затворена и вратата бе заключена.

— Защо тази врата е заключена?

Стив погледна нагоре. Понечи да отговори, после му хрумна друга идея. Бавно затвори очи и се съсредоточи.

— Отговори й! — прошепна Дайан.

— Точно това правя! — отвърна й също с шепот и продължи да се напряга вътрешно.

След миг Танджина се появи на горния край на стълбите.

— На живите ли говоря? — повтори нетърпеливо.

Стив се отпусна и отвори очи.

— Съжалявам! — извика в отговор той. — Това е стаята на сина ми и дъщеря ми.

— Според нас тя е сърцето на къщата добави д-р Леш.