Джеймс Кан - Полтъргайст

Тя говореше за учените от университета, колегите на Леш. Дайан се чувстваше неспокойна след следобедния сън, сякаш бе сънувала кошмари, но не можеше да си спомни какви. Тя с нетърпение очакваше новини от Леш — за подкрепления, за оръжия, за надежда.

— Те… бяха притиснати до стената — отговори Марта колкото можеше по-безизразно. Сърцето й се сви, като видя как помръкна лицето на Дайан, затова побърза да се поправи. — Искат нещата тук внимателно да се следят и настояха да останем и да продължим изследванията.

Райън мълчаливо поклати глава и продължи да се рови из жиците зад усилвателя — ясно му бе какво значи това. Но Дайан не бе глупава и разбра. Брадичката й потрепери, но тя не искаше да плаче. Стив я прегърна през раменете.

— Тази нощ ще преживеем всичко това отново, нали? — попита Стив. — Нищо не може да се направи, нали?

Нощта дойде. Минаваше десет. Всички телевизори бяха включени. Електронните уреди работеха. Фрийлингови полудяваха.

Пакостите на полтъргайста бяха продължили през целия ден — счупени чинии, странни почуквания, малко телепортация. Нищо особено. Но преди час се появи сладникава миризма, която сякаш лепнеше по тях и напразно всички пощеха дрехите си, сякаш се опитваха да отскубнат паяжините на смъртта. После лепнещото усещане изчезна също тъй внезапно, както се бе появило.

След това се чу смях — безжалостен, безизразен. Стържещ като шкурка. Зловещо предчувствие обзе къщата. Предизвикваше у Марта физическа погнуса. Гадеше й се. В един момент Райън изпадна в паника и започна да се задъхва. Д-р Леш успокояващо му заговори, напомни му за задълженията му. Към десет и половина угасиха всички лампи в къщата — бяха установили, че тъмнината улеснява общуването с Керъл Ан. Когато всичко бе готово, заеха местата си. Дайан застана в средата на стаята и повика.

— Керъл Ан! Тук сме, детенцето ми! Чуваш ли ни?

Мълчание. Дайан се опитваше още пет минути, после въздъхна. Брадичката й леко затрепери и тя седна на пода. Всички стояха тихо известно време и се ослушваха.

Най-напред го забеляза Райън. Сенките в коридора като че ли се движеха. Той подскочи, когато за първи път улови движението с крайчеца на окото си. Погледна право към коридора — няколко секунди не се виждаше нищо необичайно. А после го видя: огромна аморфна сянка бавно се разшири, наклони се и замря отново. Райън се хвърли към ключа за лампата в коридора, достигна го е два скока и запали. Нямаше нищо. В яркия блясък на стоватовата крушка антрето бе чисто и празно. Нямаше дори мебели.

— Какво има, Райън?

— Нищо, аз… стори ми се, че видях нещо. Просто нерви, предполагам…

Всички слабо се усмихнаха. Той угаси светлината и пак седна. Пет минути по-късно движението се появи отново. Този път по-силно. Сенките се прескачаха, раздуваха, свиваха, гушеха се, гледаха.

— Д-р Леш! — прошепна Райън.

— Да?

— Виждате ли… нещо там вътре? — той посочи с глава към антрето. Преди тя да успее да отговори, се чу звук в телевизора. Всички се струпаха около него.

— Керъл Ан? — задъха се Дайан.

Неясни сенки плуваха сред електрическия сняг по екрана, събираха се, разпускаха се, пак се свиваха.

— Керъл Ан, чуваш ли ме? Аз съм мама, любима!

— Там ли сте? — чу се глас от телевизора. — Там ли сте?

Шокът порази всички, но най-силно Дайан. Тя изписка и се люшна назад, по-далеч от телевизора.

— Там ли сте? — повтори гласът, ефирен и далечен.

Образът се проясни — приличаше на жената-призрак, която предишната вечер се бе спускала по стълбата.

— Да! — произнесе високо д-р Леш. — Тук сме. Коя сте вие?

Настъпи пауза, сякаш жената-призрак обмисляше въпроса.

— Аз съм… тази, която чака.

Леш усети, че изтръпва до мозъка на костите.

— Какво чакате?

Снежинките напълно скриха образа, но ето че жената отново се върна:

— Очаквам… Него! Той ще се върне за мен. Зная, че ще се върне.

— Детето ми! — извика Дайан към телевизора. — Детето ми там при вас ли е?

Образът избледня. Леш заговори високо и ясно:

— Там при вас има едно дете. На пет години, казва се Керъл Ан. Познавате ли я?

Разпилените точици отново се скупчиха в различна форма.

— Аз съм повелителката на моя народ. Чакам заради всички тях. Говоря на техния копнеж. Аз съм майка на техните блянове, те са децата на моето търпение.

— Не! — проплака Дайан. — Не, Господи, не…

— Веднага я върнете! — изрева Стив. Толкова дълго се бе старал да запази поне привидно спокойствие, да бъде образец на мълчалива сила, че крехката опора, която го държеше, вече се срутваше. Заговори с треперещ глас: