Джеймс Кан - Полтъргайст

— Извинете!

Джули се обърна.

— Да, какво има? — изглеждаше леко изненадана.

— Извинете, рядко съм толкова пряма, но ми предстои далечно пътуване и… помислих, че трябва да ви кажа…

— Да? — Младата сестра доби израз на остро любопитство.

— Вие… имате прекрасна аура… аз… това е всичко. Бог да ви благослови, мила!

Танджина се обърна и бързо изтича към стълбите в дъното на коридора, оставяйки развеселената Джули да брои хапчетата втори път.

Стига сбогувания. Време бе за мрачния финал. Спусна се шест етажа по-надолу — в мазето. Не познаваше точно плана ма болницата и не бе напълно сигурна къде се намира, знаеше само, че именно мазето е мястото, където повечето болници крият онова, което търсеше. Моргата. Защото не детето диреше вече, — Звяра трябваше да примами сега.

Тръгна по един коридор, после по друг. Някъде бе тъмно, другаде светеше болезнено блед луминисцент. Минаваше покрай лаборатории, съблекални, аудитории, картотеки. Най-сетне стигна до вратата с надпис „Патология: — Влизането без разрешение забранено!“ Знаеше какво значи това. Полека отвори вратата и влезе.

Стаята, в която попадна, бе музеят по патология. Рафтове скриваха стените чак до тавана. Всеки бе пълен с буркани, всеки буркан — с течност. Във всеки плаваше нещо: разядена от рак длан, срезове от глава като резени хляб, зародиш-мутант, болен бъбрек. Музей на човешката патология. Ноздрите на Танджина се разшириха — ако не откриеше друго скривалище в моргата, това местенце щеше да свърши чудесна работа. Празно, тъмно, тихо, мъртво — най-подходящото място за целта й.

Стигна до друга врата — този път от бяло матово стъкло, върху което бе написано „Аутопсионна“. Зад ярко осветеното стъкло потракваха хирургически инструменти. Приближи се до вратата, открехна я няколко сантиметра и надникна. Четирима мъже в бели престилки стояха около трупа, проснат на стоманената маса. Те си разменяха шеги, говореха за футбол и секс. Двама ядяха сандвичи. Трети взе скалпел и започна да разпаря корема на мъртвеца.

Танджина остави автоматът на вратата да я захлопне. Там мястото бе добро, но прекалено оживено. Налагаше се сеансът й да се състои тук. Звяра трябваше да дойде тук. Огледа се наоколо, докато откри точно мястото, което й трябваше — ниша, скътана в полукръг от буркани, струпани в един ъгъл: там имаше и мозък, от който висяха очите, деформиран ембрион, обезобразено от подагра стъпало, сърце, в което се виждаха входното и изходното отверстие на огнестрелна рана, разядено от тумор лице. Списъкът бе безкраен. Танджина се сви в нишата. Втренчено се вгледа в светлото петно, отразяващо се в облата повърхност на една стъкленица. Задиша често. Очите й се изцъклиха.

— Ела при мен, Звяр! — това бе последната й съзнателна мисъл. — Ние двамата имаме за какво да си поговорим!

Отдели се от себе си. Заобиколиха я фантомите от моргата и музея — обезглавени призрачносиви духове. Грапави, обезобразени, измъчени и осакатени.

— Ела, Звяр! — зовеше го Танджина през ефира. — Виж от какво съм направена!

Един демон се опита да се впие в нея изневиделица — може би искаше да я опита на вкус или пък търсеше живеца й. Запука и я заболя. Но Танджина бе срещала и по-лоши демони и го остави да премине през нея.

— Виждаш ли, Звяр! — извика тя. — Аз не зная що е страх от смъртта. От други неща се боя, но не и да напусна този мой безсънен живот. И от теб не ме е страх. Аз те познавам, Звяр!

Танджина се издигна по-високо в черното пространство над останалите пространства. Тук обаче не можеше да лети — средата бе течна. Унизително място. Вече бе преминавала през същата плоскост. Знаеше, че оттук може да се отиде в сферата на сенките, а оттам — във владенията на Звяра, но не искаше да ходи там сега. Трябваше Звяра да дойде при нея.

Не мислеше, че ще е много трудно да го привлече. Това бе свят на духове точно по неговия вкус. До нея се надигна фантом без лице. Една ръка — трепереща, смазана и отсечена до китката, посегна да я сграбчи за шията, но тя лесно я отби. Гнили вътрешности потекоха зад нея, хванаха крака й, започнаха да се увиват, освободи се от тях, но по нея полепна воняща корица слуз.

— Звяр! — повика тя — Ела!

Но той не идваше.

Закръжи, като се опитваше да се приближи изненадващо към леговището му, за да го свари неподготвен. Така попадна във вселена от жълта паяжина — здрава, лепкава мрежа, която бързо я обви в задушаващ пашкул. Прогриза си изход или по-скоро мъничък отвор, през който да диша и да извади пръстите си навън — достатъчно, за да се изтегли нишка по нишка от жълтия калъп.