Джеймс Кан - Полтъргайст

Накрая плетеницата се превърна в нещо като хлъзгава пяна, която вече не лепнеше, а после — в кипнала маса от сапунени мехури, сред които Танджина се давеше под воя на разпенена буря. Мина цяла вечност. Най-сетне бурята утихна. Танджина изплава от пяната в леден призрачен покой.

Опита се да се ориентира. Далеч напред рубинено слънце се въртеше около пурпурния си близнак. Течен огън извираше в най-тясното място помежду им. Ледени кристали като аметисти се разпукваха и разтваряха със звън. Духовете на дъгата, които обитаваха пречупените лъчи, се преплитаха в сложни орбити. На тези рожби на светлината Танджина можеше да се довери. Тя им изплака бедата си, те й отвърнаха в разноцветна мелодия и посочиха накъде да върви.

Премина отвъд близнаците-звезди в небесна сфера от концентрични газообразни пръстени. Като внимаваше да не се допре до някой от тях, се промуши в средата и се озова в блещукаща атмосфера, осеяна с мъгли. Там за първи път видя жената.

Достолепна жена-дух, излизаща от мъглите. Одеждите й бяха царствени, старинни, походката й — грациозна. Бледа красота имаше в лицето й, а очите й бяха най-дълбоките от всички кладенци, пронизващи пространството към друго измерение. Излъчваше очакване. Заобикаляха я двадесет духове, които сякаш я пазеха като стража. Зад тях хиляди души сновяха безцелно в мъглата — плачеха, смееха се, лутаха се. Керъл Ан бе там.

Жената-дух се движеше сред тях, съпроводена от свитата си. Неясно как, но личеше, че тя е господарката на това астрално равнище. Тя не управляваше и не владееше тези блуждаещи духове, но бе тяхната същност. Като цяло бе добра, но не доброто бе нейната квинтесенция. Нейното съдържание бе очакването.

Жената-дух чакаше. Тя не бе заблудена като другите наоколо, нито живееше в надежди, че ще бъде спасена от навременното пристигане на онзи, когото очакваше. Самото очакване бе нейната цел и нейната стихия. То не я правеше нито щастлива, нито тъжна. Тя чакаше. Тя бе очакване.

Танджина прелетя над безредното шествие, търсейки някакъв знак. В един момент зърна Керъл Ан, изгубена сред множеството, но остави момичето да блуждае. Тя временно бе в безопасност в своята анонимност. Сега Танджина търсеше Злото.

Ето го! Смътно го различи сред облаците. Разкри се за усещането — така се откриваше за опасността, но и самата бе опасна.

— Звяр виждам те! — тържествуваше тя.

Звяра бе в земната плоскост, надвесен над спяща жена в жълта рокля, опипващ, ровещ, слюнкоотделящ в сенилно безумие. Изведнъж вдигна глава от безсъзнателното си пиршество, разтревожен от присъствието на Танджина.

— Виждам те, Звяр! — извика отново тя. — Ела при тази, която те познава!

Звяра заскърца със зъби от бяс. Заподскача рачешката нагоре-надолу по леглото, като газеше по гърба на спящата жена, драскаше с хищните си нокти, кривеше се в гримаси и се лигавеше. Седна отгоре й, преобърна я и притисна гърдите й. Зъбите му пак заскърцаха.

— Аз съм тук, Звяр! — провъзгласи Танджина.

С безсилно съскане той хвърли последен поглед на спящата фигура, остави за друг път утоляването на страстта си и с един скок изчезна. В небитието. Там закръжиха двамата: Танджина и Звяра! Никой не виждаше другия, никой не можеше да се скрие. Тук всичко бе само усет и контраусет. Кръжаха, съсирваха се и пак се изпаряваха.

— Хайде, да видим зъбите ти! — изсмя се Танджина. — Покажи най-лошото, на което си способен! Кажи ми името си!

Още преди да свърши, той я нападна. Заби остриетата на зъбите си във врата й с ярост, надхвърляща разума. Почти й откъсна главата. Танджина се разтвори в мъглявина — струйки от нейния дим загъделичкаха ноздрите му — миризмата й го накара да закрещи пронизително. Миг преди бурно да издиша парите на материята й, тя пропълзя в носната му кухина. Песъчинки от нея пробиха синусите му и навлязоха в мозъка, преди той да успее да я изхвърли.

С ръмжаща кашлица той се освободи от нея, но твърде късно — Танджина бе спечелила първия рунд. Късче от нея сега го познаваше отблизо, отвътре. Никой никога не бе нахлувал в него така. Това го плашеше и вбесяваше.

Те отново закръжиха лице в лице. Танджина се чувстваше окрилена от първата победа, но и почти непоносимо отвратена от онова, което бе усетила в недрата на Звяра. Това познание за нея бе жизненоважно, но колко й струваше! Знаеше, че това бързо проникване в същността му й дава временно надмощие — той би могъл да се пречупи, ако го притиснеше. Но трябваше да внимава — отровата му все още бе смъртоносна и тя едва се бе докоснала до жилото му.