Джеймс Кан - Полтъргайст

— Нейното място е тук, при нас. Тя не е като вас. Тя не иска да чака.

Образът в кинескопа сякаш почти се усмихна, почти заспа.

— Аз съм тази, която чака!

Леш се премести по-близо до телевизора.

— Там при вас има… има едно зло нещо. Опасно ли е за вас? Може ли да ви навреди? Какво е то?

— Моите поданици уталожват болката на моя копнеж — отвърна неразгадаемо гласът. — Не търси, каквото чакаш, а чакай, каквото търсиш.

— Какво… — Толкова много въпроси напираха у Леш, че не можеше да ги подреди, не знаеше кой да зададе по-напред. — Какво искат вашите поданици? Какво търсят?

Гласът на жената-призрак заглъхна в електрическия пукот на екрана, докато на улицата някаква кола се опитваше да запали. Думите заглъхнаха. Звукът се проясни по средата на изречението, пак изчезна.

— … техните спомени. Те трябва да им бъдат върнати. Те им напомнят за… трябва да има… за спомен.

— Не ви чуваме! — примоли се Леш. — Не си отивайте! За какво говорите?

Образът потъмня.

— Бижутата. Можете да ги използвате… както… използва мен. Но трябва да ги върнете. Ние ще чакаме.

Леш се поколеба.

— Както ви използва кой?

Образът сякаш засвети по-ярко.

— Фхирд’Нахагул, когато пожелае. Все едно ми е. Аз чакам само моя възлюбен.

Лицето се извърна. Човек можеше да си представи как сълзи се стичат по мъртвешки бледата буза, но екранът трептеше прекалено силно, за да се различават такива подробности. Призрачният образ замълча, после продължи.

— Фхирд’Нахагул оставя на мира душите, щом може да обсеби моя дух… от време на време. Но аз само чакам. За мен това няма значение.

— А Керъл Ан? — прошепна Дайан. — Какво ще стане с детето ми?

— Аз само чакам… Оставам… той ще се върне за мен… Зная, че ще се върне.

Гласът й избледня и заедно с образа й потъна в електрическия сняг. Дайан зарови лице на гърдите на Стив и заплака. Леш се облегна назад и загледа торбата с бижутата.

— Да ги върнем? Но как?

Райън проверяваше дали нещо се е записало. Докато натискаше бутоните, нещо отново се мярна в периферното му зрение. Отново вдигна поглед към тъмния коридор, като си спомни, че преди там бе пълно със сенки. Сега нямаше неясни форми, само плътен мрак. Непроницаем. Разтърси глава и се върна към своите машинки. И пак същото загатнато движение. И пак черен мрак, щом се взря.

Но чакай! Движение наистина имаше! Леко потъмняване на стената в дъното срещу стълбището. Твърдо решил да приключи с това веднъж завинаги, Райън се изправи, прокрадна се в коридора и превъртя електрическия ключ. Лампата не светна. Сега Райън стоеше само на шест или осем фута от злокобния ъгъл. Наблюдаваше го втренчено. Пред очите му се появиха две огромни черни дупки в средата на стената, а помежду им хлътна носна кухина на череп. Костеливо чело изпъкна близо до тавана, на пода залъщя черна влага от потекла слюнка. През стената влизаше огромно лице. Лицето на ужаса, което бяха видели на екрана. Лицето на Звяра. Стената видимо започна да променя очертанията си и Райън отвори уста да закрещи, но от телевизора внезапно се чу глас, силен и настойчив.

— Мамо, мамо!

Райън се втурна обратно в стаята.

— Тук съм, мила! — извика Дайан. — Няма да те изоставим! Мама и татко те обичат.

Марта направи знак с ръка на Райън да включи на запис и той се подчини. Насочи една от камерите в монитора и се залови да настройва разните циферблати.

Тогава именно чуха другия шум. Шумът отвън.

— Какво е това? — Райън спря да върти копчетата. Шепотът му прозвуча като вик.

— Приличаше на… тропот… зад къщата — Леш го каза заради магнетофона — никой в стаята нямаше нужда да му казват на какво прилича. Никой не помръдна. Отново се чу: хъу-хр-х-р!

Леш пое дълбоко дъх.

— Ще отида да видя, Райън, оставаш тук при уредите.

— Ще дойда с вас! — каза Стив.

— Не — отговори Леш с искрено съжаление. — Останете тук при жена си и детето. Имам чувство, че може да им потрябвате.

Взе тежкото и масивно електрическо фенерче, мина по коридора до кухнята и излезе през задната врата.

Задният двор бе тъмен под облачното небе. Вятърът шумолеше в листата на храстите, посадени покрай къщата, някъде притича да се скрие гризач. Можеше ли това да е звукът, който бяха чули? Не, хъу-хр-х-р? Ето го пак.

Леш остави ушите й и лъчът на фенерчето да я водят, зави зад ъгъла на къщата и продължи нататък. Петнадесет крачки, двадесет. Спря пред огромен квадратен изкоп, бъдещ плувен басейн без съмнение. Насочи лъча надолу в рова гъста кафява кал с цвета и плътността на съсирваща се кръв…