Джеймс Кан - Полтъргайст

— И нека Силата бди над нас!

— Чух, че си имала малък инцидент тази сутрин — гласът на д-р Леш звучеше загрижено. — Проблеми с кръвообращението, според лекуващия лекар. Той твърди, че вероятно си се изправила прекалено бързо, след като си лежала толкова часове.

Танджина само погледна Марта в очите и не отговори.

— Е! — не отстъпваше Марта. Така ли беше?

— А вие как мислите? — проговори най-сетне Танджина. Същият въпрос, който Леш бе задала на Фароу преди час.

— Аз питам теб! — настояваше Марта.

Танджина затвори очи. От едното ъгълче се стече сълза.

— Няма ли лек за моята болест?

— Значи пак си имала контакт? С детето?

— Не можете да разберете. Вината не е ваша, просто не можете да разберете каква болка ми причинява да виждам неща, които бих предпочела никога да не са попадали пред очите ми. Да се боря в задушаваща прегръдка с чудовищата от сънищата на други хора. Знаете ли, аз не избирам виденията си — те ме избират. И никога не мога да ги забравя, след като веднъж съм ги видяла. Сякаш съм изгонена завинаги от рая. Господи, как завиждам на слепотата ви!

— Момиченцето… добре ли е?

Танджина въздъхна.

— Да. Засега да.

Леш виждаше напрежението по лицето на жената.

— Ние… и ние преживяхме страшна нощ в Куеста Верде — каза тя. — Видяхме съществата, за които говореше в… съня си. Сянката, човекът-огън, живото дърво…

Танджина обърна глава към нея:

— Вие сте ги видели? Фантабел и Сеаду? Къде?

— В дневната стая на къщата — Леш поклати глава. Едва вярваше на собствените си спомени. — Бяха толкова…

— О, колко нагли са станали — Танджина мислеше на глас, — щом се осмеляват да идват тъй дръзко в нашата плоскост. Толкова безочие трябва да е било подсторено. Всички са били докоснати от диханието на Звяра. Няма никакви съмнения.

— Звяра? — На Леш й се стори, че вижда нещо с крайчеца на окото си. Бързо извърна глава, но нямаше нищо.

— Два пъти досега — поде Танджина, — в пътешествията си до страната на сънищата срещах Великото Зло близо до детето. Той не е владетелят на това измерение, но все едно, има голяма власт. Огромна сила. Тази сутрин го видях почти ясно. Преследваше момичето. Яви ми се в различни форми, та в слабостта си да изгубя пътя от страх. Този път се спасихме — и аз, и детето. Но Звяра запазва мощта си. Той има непреодолимо влияние над жалките създания в онази вселена. Той е творение на Ужаса.

Леш си спомни призрачната жена, спускаща се по стълбите, заобиколена от свитата си, спомни си как тя бе започнала да се преобразява и почти се бе превърнала в нещо гнусно. Нещо чудовищно.

— Два пъти досега почти го съзрях — продължаваше Танджина. — Третия път ще го победя.

— За какво говориш? — разтревожи се Леш.

— Трябва да опитам пак — гласът на Танджина заглъхваше, пресипнал от умора и съжаление.

— Танджина, моля те! — Леш се стараеше да й говори като приятелка. — Изглеждаш просто ужасно. Изтощена си до крайна стенен от транса и аз съм виновна за това не по-малко от теб. Не разбираш ли, ТРЯБВА да си починеш!

— А ти нима не разбираш? НЯМА почивка за мен, докато това положение не се… уреди.

Леш тъжно се вгледа в Танджина.

— Довечера се връщам там. Надявам се, че… Ако успеем да разберем това нещо, може би ще има решение и за твоя проблем, и за техния.

— То не може да се разбере! Танджина поклати глава. — То просто Е. Вече зная това. И нищо не може да ми помогне.

— Нищо не Е просто така, без да може да бъде разбрано… ако не защо Е, то поне как!

— Точно така, д-р Леш! Вие продължавайте да вярвате във вашата вяра, аз в моята!

Устата на Леш се изкриви горчиво.

— А сега говориш точно тъй скептично и непреклонно за убежденията ми, както жреците на моята наука говореха за теб днес след обед.

— Аха. Значи заседанието на комисията мина зле. Д-р Фароу ми каза, че отива, и предвиди резултата. Трябва да е ясновидец.

Леш протегна ръка и пое ръката на Танджина, отпусната на леглото.

— Моля те, опитай се да си починеш тази нощ! Правим всичко, което е по силите ни.

Стана да си върви. Танджина вдигна ръката си.

— Почакайте! — прошепна тя. — Звяра… той иска детето.

Леш неволно потрепери. Опита се да се усмихне, но се получи само измъчена гримаса.

— И аз отивам да поспя. Ще се видим утре сутрин.

Тя излезе от стаята.

— Звяра — промълви Танджина, — няма да отстъпи от волята си!

Танджина откачи системата от ръката си, залепи лейкопласт на прободеното от иглата място, облече се и се измъкна от стаята. Тръгна по коридора покрай сестринската стая към лекарската стая. Там завари д-р Берман — както знаеше, че ще стане — да разговаря с един студент.