Джеймс Кан - Полтъргайст

— Знаете ли защо нямат покой? — с дрезгав глас попита Стив.

В мисълта му нахлуха видения — спомени за гробища, за изровени трупове. За да се разчисти място за къщата му. Неговата бе първата, построена тук.

— Причината не е важна — Танджина пренебрегна въпроса му. Нямаше връзка с онова, което трябваше да стане.

Стив сам си отговори едва чуто:

— Мисля, че аз зная защо.

Танджина не се интересуваше от причините.

— Няма значение. Важен е ФАКТЪТ на тези души, те са лишени от съзнание в смисъла, който ние разбираме. Пребивават във вечно състояние на сън — като кошмар, от който не могат да се събудят. Те живеят в сън — те СА сън. Някои хора, някои от нас тук — например аз или дъщеря ви — могат да ти виждат в СВОИТЕ сънища. Някои от нас могат да сънуват сънищата, в които тези души съществуват. И дъщеря ви, и аз имаме едни и същи сънища, но сега тя се е изгубила в тях и трябва да я върнем обратно.

— О, да, да, моля ви!

— И така! — Танджина вдигна ръка, за да ги накара да замълчат. — В тази спектрална светлина, скрита за погледа на тези нещастни бродещи в съня души, в тази светлина е спасението! Тя е прозорец към съседната плоскост. Има и други прозорци — навътре и навън или към други плоскости, и през тези прозорци могат да преминат всякакъв вид същества — и светли, и тъмни…

— Снощи видяхме някои от тях — намеси се развълнувано Райън.

Той бе смаян от това смислено обяснение на една действителност, която по някакъв начин бе напълно естествена, макар да не се отличаваше много от халюцинацията. Танджина тържествено кимна.

— Както разбирам, Фантабел и Сеаду са се появили в нашата земна плоскост. Те обитават свои собствени светове и понякога се осмеляват да навлязат в света на блуждаещите души. Но не е трябвало да идват в нашето измерение. Опасно е и за тях, и за нас. Аз не се съмнявам, че са били подведени от онзи, за когото тепърва ще говоря. Прозорците не се преминават лесно. Такъв прозорец е спектралната светлина, през чиято мембрана трябва да преминат заблудените души — от другата страна приятелска ръка ще ги поведе към съдбата им. Керъл Ан може да им помогне да намерят светлината. Ако тръгне към нея, те ще я последват.

— Не!

— Не, самата тя не бива да влиза. Но това ще трябва да й обясните вие, Дайан. Тя ме чу за миг (или може би час?) но само любовта, която свързва вас двете, може да я задържи там, където трябва да бъде. Където и когато трябва да бъде.

— Ще изпълня всичко, което поискате!

— Е, дръжте се, мили хора, има и още нещо! Там с нея има и едно ужасно присъствие. Колко ярост, колко лъжа има в него! Никога не съм усещала нещо подобно — достатъчно силно, за да пробие проход към този свят и да отвлече дъщеря ви. То държи Керъл Ан близо до себе си и далеч от спектралната светлина. Използва я, за да държи в юзда и да отвлича вниманието на останалите души, за да ги отклонява от светлината и да не могат да избягат от властта му. Използва я и я лъже. Говори й неща, разбираеми само за нея. Тя се страхува от него, но и се бои да се отдалечи прекалено, защото той единствен може да разговаря с нея и познава езика й. Това е Звяра. Той се стремеше към нея от самото начало.

Танджина взе в шепи лице то на Дайан и то приближи към своето:

— А сега да ставаме и да вървим да вземем дъщеря ти!

Дайан се засмя през сълзи и стана. Танджина също понечи да се изправи, а после погледна изненадано към краката си:

— Я виж ти, ами че аз вече съм била станала!

Полунощ отдавна бе минала, докато успеят да съберат всички неща, които Танджина им нареди да съберат. Сега тя стоеше в средата на дневната и проверяваше купчината предмети.

— Хавлии, червени панделки, червило, номерирани топки за тенис…, а въжето къде е?

Стив влезе в стаята, с въже, намотано на рамото му.

— Това е всичко, което успях да намеря.

Всички телевизори бяха включени и екраните им светеха, дълги конци опасваха стените, вързани напречно с по-къси парчета в квадратна мрежа в средата на стаята, увиснала точно там, където се бяха материализирали предметите.

Танджина погледна Стив.

— Ще свърши работа. Готова ли е водата за къпане?

— Ваната е пълна. Тъкмо затворих крана.

— Тогава можем да започваме! — Танджина намигна на д-р Леш. — Моята екипировка по-лесно се пренася, това е!

А после се обърна към Дайан.

— Добре, дете. Повикай дъщеря си.

Дайан застана в средата на стаята, като че ли се явяваше на прослушване. Танджина й кимна. Дайан пое дълбоко дъх.