Джеймс Кан - Полтъргайст

С ужа̀сен гръм Танджина прелетя през хрилете-цепки на мембраната и се вмъкна в тялото си, обратно в буреносната спалня. В мига на завръщането й вятърът повлече тялото й към гардероба. Стив протегна ръце и я улови в последната секунда, преди ослепителната врата да я погълне. Танджина изкрещя, колкото сила имаше:

— Момичето е точно на входа на тунела! Кажете й да спре! Кажете й да не влиза в светлината!

— Керъл Ан! — закрещя Дайан. — Чуй ме! Не влизай в светлината! Стой, където си! Застани с гръб към нея! Не я гледай!

Танджина седна и се огледа:

— Къде е въжето!

Стив й го подаде, но тя само поклати глава.

— Не съм достатъчно силна. Ти ще трябва да го направиш.

— Какво да направя?

— Хвърли единия му край в светлината. Силно! Трябва да стигне до нея!

Стив кимна разбиращо, макар че не проумяваше нищо. Взе края на въжето и го сви на възел, за да има тежест. Остави го хлабаво на няколко метра зад себе си, за да не го изпусне, и се изправи срещу изгарящата светлина на вратата на дрешника. С две ръце метна възела в зиналата паст, напрягайки всяко мускулче на тялото си. Миг по-късно светкавица блесна в дневната и краят на въжето падна в ръцете на Райън.

— Хванах го! — закрещя той.

Танджина стисна зъби. Застана пред Стив и започна малко по малко да отпуска въжето към дрешника, докато червената панделка стигна точно до вратата.

— Кажи на Райън да хване долния край, но да го дърпа полека и да извика, когато види панделката!

Щом посланието бе предадено от Стив на Дайан и после на Райън, Танджина взе червилото и почна да бележи всеки сантиметър по въжето, като тръгна от червената панделка в средата му. След минута Райън започна да тегли. Щом Танджина усещаше, че въжето в нейния край почва да се опъва, методично отпускаше още малко да потъне в пещта на дрешника. Най-напред червената панделка, а след нея и червените резки една по една изчезваха в ярката светлина. Не мина дълго и чуха развълнувания глас на Райън, който надвика бученето на вятъра.

— Мина! Мина! Виждам панделката!

Танджина незабавно спря да отпуска въжето. Погледна последната резка червило, надничаща иззад рамката на вратата.

— Само 36 инча широчина! Май там вътре няма много място! Дайан! Д-р Леш! Елате тук!

Двете жени пропълзяха по колене в стаята, после се изправиха.

— Марта! Нали мога да те наричам Марта? Искам да слезеш долу и да хванеш въжето заедно с Райън. Искам двамата да го издърпате, когато кажа. Ще теглите възможно най-бързо и силно! Но само когато ви кажа!

Марта изтича навън, без да каже нито дума, и се спусна по стълбите при Райън. Танджина мрачно погледна Дайан.

— Скъпа моя, трябва да влезеш вътре.

Неподправен ужас се изписа на лицето на Дайан в отблясъците на жълто-червената светлина.

— Трябва да го направиш! — продължи Танджина. — Тя ще дойде само при теб. Това е твоето изпитание. Трябва да го направиш веднага. Ще те завържа с въжето.

Особено буен пристъп на вятъра връхлетя точно върху Дайан и я залепи за стената. Стив понечи да върже въжето за себе си, но Танджина го възпря.

— Това е предопределено за нея! Освен това ми трябваш, за да държиш въжето!

Дайан допълзя обратно при тях. Бе леко зашеметена, но не и наранена. Взе въжето и го уви около кръста си. Погледнаха се очи в очи в бурята.

— Обичам те! — извика Дайан.

— Обичам те! — изкрещя Стив.

Целунаха се, докато вятърът препускаше наоколо необуздано. После Стив хвана края на въжето. Дайан тръгна към дрешника и хвърли последен поглед през рамо:

— И да не вземете да изтървете въжето!

— Никога!

В следващия миг огънят я погълна.

Танджина помагаше на Стив полека да отпуска въжето, докато следите от червило преминаха 18-те инча, показвайки, че Дайан е точно в центъра на бездната. На долния етаж Леш и Райън поеха още половин метър въже, което се спусна към тях, и застинаха, опънали го здраво, в напрегнато очакване. Не смееха дори да дишат. И Стив бе застинал, здраво опрял нозе в пода. Танджина му извика:

— Сега ще ги последвам. Ще изпратя духа си, за да ги води. Все още опасността е голяма. Важно е да се улучи точният момент. Не прави нищо, без да ти кажа. Не се опитвай да ми помагаш. Дори не ме слушай, ако не говоря на теб! Разбра ли?

— Как ще узная кога Дайан е стигнала до нея?

— Аз ще зная!

Танджина легна на пода. Дишането й стана неравно, започна да се поти. Вятърът виеше като ранено животно. Танджина се напрегна, сгърчи се в конвулсии, замря неподвижно. Всеки звук и светлина от съзнанието й изчезна. През тънката ципа към простора на чистилището. В нищото.