Джеймс Кан - Полтъргайст

— Тичай към светлината, Керъл Ан! — изпищя Дайан. — Мама е в светлината! Тук съм, в светлината, скъпа! Ела при мен!

— Още веднъж! По-бързо! Кажи й, че я чакаш!

Дайан вече се задушаваше от ридания, от безсилен гняв пред измяната.

— Мама е в светлината и те чака, скъпа! Моля те, ела при мама! — викаше отново и отново тя, а после грубо се извърна към Танджина с див шепот:

— Мразя те за това!

Танджина се присви като от удар, но не отговори. Вместо това заговори на всички:

— Хайде всички горе, бързо! И гледайте да не забравите нищо!

Петимата се втурнаха по стълбите към площадката на втория етаж. Струпаха се около вратата на детската стая. Танджина се обърна към тях, дишайки на пресекулки:

— Прочистете съзнанието си. Той знае от какво се страхувате. Знаел е още от самото начало. Не му помагайте повече — узнал е прекалено много. А сега отвори вратата!

Без да се колебае, Стив пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Вратата с лекота се отвори. Вътре бушуваше буря като в открито море. Стена от вятър и гръм връхлетя през вратата — стонове и вопли на бълнуване се сливаха в безсмислена луда какофония. Вятърът бе истинска стихия. Цялата къща ехтеше. Танджина запълзя по пода навътре срещу бурята. Но това, срещу което се опълчваше, не бе само буря от вятър и измъчени звуци. От стаята струеше и светлина. Вече вътре, успя да се изправи на крака — тук вятърът бе малко по-слаб, отколкото пред самата врата. Все пак дори и сега трябваше да присвива очи от вихрушката от прах и твърди частици материя… и от светлината.

Светлината се излъчваше от дрешника — толкова ярка, че бе невъзможно да се гледа, по-ярка от слънцето, от десет избухващи слънца. Синьо-жълти лъчи пронизваха лицето й, обгаряха кожата й, разсейваха се в тежката атмосфера на стаята.

Танджина изкрещя към коридора:

— Райън, слез долу! Чакай на изходната позиция!

Отначало той не я чу заради шума. Тя кресна още по-силно (гласът й почваше да преграква) и той изтича надолу по стълбите.

Втори в стаята пропълзя Стив. Стигна до Танджина. Дори на половин метър разстояние тя трябваше да вика, за да може той да я чуе.

— Стивън, дай ми топка номер едно! Дайан, стой в коридора и предавай на Райан думите ми. Кажи му да застане под мрежата!

Дайан повтори думите й. Райън извика в отговор, че е заел позиция. Леш остана при Дайан. Танджина затвори очи и метна топката за тенис в пещта на дрешника. Бушуващият вятър изрева и се опита да я събори на пода. Тя се хвана за ръката на Стив.

— Питай Райън вижда ли нещо!? — извика Танджина. Дайан предаде въпроса й.

— Нищо! — чу се в отговор викът на Райън.

Танджина допря устни до ухото на Стив.

— Хвърли топка номер две в дрешника, колкото можеш по-силно!

Стив пропълзя толкова близо до вратата, колкото му стигаше смелостта, прицели се със затворени очи в светлината и запрати топката през отвора. Тя изсвистя. Долу Райън не откъсваше поглед от мрежата. Внезапно над него блесна светлина и на главата му тупна топка за тенис. Вдигна я от пода и я огледа. Номер две.

— Тенис топка номер две! — докладва той. — Падна право от шибания въздух!

Дайан изкрещя думите му към вихрушката. Танджина накара Стив да метне и третата топка и той я запрати с всички сили. Миг по-късно топка номер три изпадна в мрежата, съпроводена от блясъка на още една светкавица във въздуха. Райън побърза да го съобщи и Дайан, крещейки, повтори думите му.

— И третата се върна! Номер три се върна!

В урагана Танджина се усмихна със стиснати устни.

— А сега вържи червената панделка в средата на въжето. Бързо!

Стив трескаво започна да изпълнява нареждането, Танджина отново затвори очи. Задиша ускорено, вцепени се, свлече се на пода и напусна тялото си.

След битката с г’Хала бе открила нов път за връщане назад. Съвсем случайно. Той яростно я издиша и тя за кратко се зарея в мастиления мрак, а после изведнъж пропадна, понесена от топло течение, през невидим прозорец — право в тялото си. Много са входовете и много са изходите за зрящите! Сега бързо намери пътя — това бе трептяща мембрана от пърхащи като хриле ветрила, и влезе направо в пространството, което търсеше. Чисто черно от начало, полека почна да става червеникавочерно. Тревожен признак. Досега винаги е било или черно, или прозрачно.

Постепенно всичко около нея се изпълни с червена светлина. Привидения заплуваха в мъртвешката тишина: старци и деца, плачещи съновидения. Танджина прелетя под техния поток — налучкваше пътя, като странеше от миризмата на г’Хала и се стремеше към светлината. Надникваше сред мъглите, зад ъглите на изкорубения ефир, в тунелите, водещи към други плоскости… Ето! Видя я! В дъното на една падина в хлътналото пространство, скрита в една тънка на ефирната субстанция във формата на кладенец, така че бе почти невъзможно да я видиш, ако не си застанал точно над нея. Светлината! Наоколо бродеха фантоми. Танджина полетя към светлината. Ето я! Видя я! Момичето бе приседнало разтреперано на ръба на астралния проход. Започваше полека да се хлъзга в кладенеца.