Джеймс Кан - Полтъргайст

— Керъл Ан! Керъл Ан! Мама те вика! Чуваш ли ме, скъпа?

Синьо-бяла светлина и глухо съскане на електрони.

— Керъл Ан! Кажи здравей на мама!

Нищо. Въздухът бе натежал от празнота. На Дайан се искаше да излезе от кожата си, да изкрещи. Танджина затвори очи, задиша ускорено. Клепачите й затрепкаха. Когато заговори на Дайан гласът и идваше сякаш от много далеч.

— Опитай пак.

Дайан сви юмруци.

— Кажи здрасти на татко, моето момиче! Толкова ни липсваш, и на него, и на мен! Много! Толкова те обичаме! Кажи здрасти!

Танджина почна да се поти. Бавно поклати глава.

— Някой я задържа.

Стив и Дайан подскочиха, като че ли нещо ги убоде едновременно.

— Какво значи това? Кой я задържа? — изпищя Дайан. — Кажете ми какво е това?

Танджина отвори очи, лицето й бе зачервено, устните — пресъхнали.

— Обвиват я много ръце, тя си мисли, че е в безопасност. Бързо! От кого се плаши повече? От теб или от мъжа ти? Дайан ожесточено заклати глава.

— Никой от нас не я е плашил! — Почти се разплака от страх. Че това не е правилният отговор.

— На кого се обажда най-напред, като я повикате? — строго настояваше Танджина.

— Винаги тичаше първо при Дайан — каза Стив. Той отри ръце в панталоните си, опитвайки се да избърше потта.

— Когато е направила пакост, от кого се крие?

— Тя е послушно дете! — запротестира възмутено Стив. — Възпитали сме я добре и…

— Слушайте, аз не съм от „социални грижи“. Искам бърз отговор!

— Стив решава какво да бъде наказанието — отговори Дайан. — Децата винаги са го знаели.

— Чакай малко, Дайан! Не мисля, че си съвсем справедлива. Никога не съм вдигал ръка срещу…

Танджина нетърпеливо махна с ръка.

— Ще се карате за това после, сега застани до мен! — Шепотът й бе повелителен.

Стив се подчини моментално.

Д-р Леш гледаше, загубила ума и дума — никога не бе виждала нещо подобно. Райън също едва успяваше да задържи вниманието си върху уредите. Танджина заповяда на Стив:

— Кажи на Керъл Ан да се обади!

Стив се огледа, несигурен накъде да отправи думите си.

— Повикай я! — отсече Танджина.

Стив заговори тихо, почти нежно:

— Миличка, аз съм, татко! Чуваш ли ме, сладката ми?

— Казах да я повикаш! Високо!

— Керъл Ан! — сега Стив говореше с нормалния си глас. — Керъл Ан, аз съм, татко ти!

— Хайде пак! — измърмори Танджина. Клепачите й отново натежаха, погледът й се премрежи.

— Татко е тук, любима! Отговори ми!

— Скарай и се! — каза Танджина.

— Защо?

— Разсърди се или никога няма да я видиш! — изкомандва медиумът.

— Керъл Ан, говори ти баща ти! — Стив вече говореше по-грубо — ядосан и объркан.

— Кажи й, че ако не се обади, лошо й се пише!

— Веднага ми отговори, млада госпожице, или ще загазиш!

— Кажи й, че ще я напляскаш!

Стив доверително сниши глас:

— Ние никога не бием децата.

Дайан изкрещя побесняла:

— По дяволите, Стивън! Кажи й!

Стив се нацупи.

— Ако не се обадиш на родителите си още сега, те чака един хубав бой! И от двамата!

— Скарай й се! Наругай я! — кресна Танджина.

— По дяволите, Керъл Ан! Не ме ли чуваш?

От много, много далеч се чу глас:

— Мамо, мамо, помогни ми!

Дишането на Танджина бе бурно. Капчици пот оросиха челото й. Усмихна се мрачно:

— Тя му се изплъзна!

— От кого се е изплъзнала? — жално заразпитва Дайан. — От онова нещо, което видяхме? Добре ли е тя?

Танджина не обърна внимание на въпросите. Очите й бяха затворени и тя се задъхваше като спринтьор.

— Дайан, попитай я вижда ли светлина?

— Керъл Ан, виждаш ли светлина?

Слабият глас в телевизора се усили.

— Мамо, той ме гони!

Нотка на ужас разцепи въздуха.

— Мамо! — изпищя гласчето.

— Кажи й да тича към светлината! — бързо заповяда Танджина.

Дайан уплашено погледна д-р Леш.

— Не!

Косата на Танджина бе разрошена, тя с труд си поемаше въздух.

— Той ще я последва дотам! Той я следва от седмици! Те всички я следват! Трябва да й кажете това, което искам!

Леш бе изцяло погълната от сцената и подсъзнателно вече вярваше на Танджина.

— Кажи й! Хайде, Дайан, прави каквото ти казва Танджина!

Викът изригна от нея като газ под налягане.

— Тичай, Керъл Ан, тичай! Тичай към светлината! Бързай, колкото ти държат краката!

— Мамо, къде си?

— Тук съм, мила! — От очите на Дайан течаха сълзи, гласът й бе прегракнал.

— Кажи й, че си в светлината! — гласът на Танджина ставаше все по-груб.

— Не, това е лъжа! — задави се Дайан.

— Не можеш да избираш между живота и смъртта, когато вече си на кръстопътя между тях! — сопна й се Танджина. — Кажи й, преди да е станало късно!