Джеймс Кан - Полтъргайст

Д-р Леш се върна в университета.

Д-р Антъни Фароу с дяволито проблясващи очи седеше зад старото си дъбово бюро. То бе отрупано с купища списания, томове, писма — реквизит на половинвековен научен труд. Срещу него бе седнала д-р Леш, опряла лакът на облегалката на креслото и подложила длан под брадичката си.

— Ето това е! — каза иззад ръката си. — Сагата на Куеста Верде. И какво да правя с нея?

Д-р Фароу обнадеждено повдигна вежди:

— Опита ли да я продадеш в киното?

— Тони!

— Извинявай, извинявай! Просто ми мина през главата! Знаеш ли, няма да можеш да накараш когото и да било в научните среди да ти повярва дори за миг!

— Освен Райън! — мрачно възрази Марта.

— Да, освен Райън. И мен. Аз ти вярвам!

— О, вие! Та те вече ви пускат да излезете от отшелническата ви килия само за да отидете на някой почетен банкет!

Той се засмя. Настъпи мълчание, но не неприятно, докато и двамата размишляваха.

— А семейството? — попита той. — Добре ли са?

— Да, слава богу! Малко пораздрусани, но подобни емоционални преживявания на високи обороти винаги сближават хората, стига да не ги разделят завинаги.

Той кимна сериозно.

— Ти наистина си мъдра жена, Марта. И какво според теб е станало?

— Има повече неща по небето и земята, Хорацио, отколкото е сънувала твоята философия… или нещо подобно.

— А ти откъде знаеш какво се присънва на моята философия?

— Може би наистина е било сън. Какво ще кажеш за следното обяснение: Танджина е била лишена от сън седмици наред поради кошмарите, които са я разбуждали. Знаете ли, когато подобно нещо се случи на хората, сънят им навлиза в будното състояние — подремват секунда-две с повишена РЕМ-активност и пак се събуждат и продължават прекъснатото си занимание. Е, може би това състояние на полусън при Танджина е било толкова интензивно, с такава телепатична сила, че сънищата й са се прожектирали в съзнанието на всички нас — най-напред у момиченцето, а после у останалите. Така че, всичко е било само СЪНЯТ на Танджина — тъй дълбоко преживян и тъй живо проектиран, че всички сме повярвали, че е действителност.

Д-р Фароу кимна с глава, като обмисли предложението.

— Не е лошо! Никак не е лошо! Дори ми харесва. Но има и някои слабости. Например бижутата.

— Да, бижутата! — съгласи се Марта. — Те наистина са проблем.

— Е — продължи той, — всъщност какво са бижутата, освен материя, а материята е само форма на енергията. И явленията, които описваш не са нищо повече от изключително специфични случаи на проява на енергия в крайно специфична форма. Кой може да каже какъв е източникът на енергията? Аз поне не се наемам. Мозъкът ми вече е твърде атрофиран и вече може само да се досеща. Но съм уверен, че източници на енергия има навсякъде. Енергия от мозъка? Положително! Енергия на извънземни същества? Не е изключено. От процепи в разкъсаната тъкан на времето и пространството? От черни дупки? От избухващи слънца, от други измерения, от паралелни вселени? Да, да, и пак да! Всичко е възможно! И много вероятно някой частен случай на тези общи понятия да е причината за „Мистериозните фантазии на семейство Фрийлинг“.

— Ами духовете и мъртъвците?

Д-р Фароу решително удари с длан по бюрото и твърдо заяви:

— Не! При духовете се отказвам. Аз съм дотук хвърлям картите на масата.

— Това бе само юмрукът ви.

Той остана непреклонен.

— По-скоро бих се съгласил с глупавия ти солипсизъм и бих казал, че не само бижутата, но и всички вие сте измислица на собственото си съзнание, отколкото да преглътна призраците.

— Ох, да! Съвсем забравих — нали сме учени в края на краищата.

Той потупваше лекичко с юмрука си по бюрото, иронично подчертавайки всяка нейна дума. После изведнъж погледът му стана отнесен.

— Между другото, какво стана с бижутата всъщност?

Марта вдигна рамене.

— Чакащата ни помоли да ги върнем — но какво можех да сторя? Да ги пратя в колет по пощата? Опитах се да ги оставя при Фрийлингови, но те не искаха и да чуят за тях — свързани са с прекалено много спомени. Казаха ми да ги изследвам — това било техният дар за науката. Сега са в лабораторията. Ще направим рутинните анализи — надявам се да научим нещо ново. Не зная, може би трябва да основем с тях музей на паранормалните явления. — Усмихна се кисело. — Може би духовете на мъртвите един ден ще се върнат, за да си поискат пръстените и герданите. Засега, слава богу, всичко свърши. Каквото и да е било, вече изчезна.

Д-р Фароу ококори очи и прошепна: