Джеймс Кан - Полтъргайст

В ъгъла столът продължаваше да се люлее.

— Наистина бих искал да промениш решението си, Стив! Изпускаш златен шанс!

Тийг седеше със Стив в тихо сепаре в дъното на клубния бар с чаша мартини в ръка. Келнерката забеляза, че чашата му е почти празна и тръгна към масата. Вече бе стигнала до средата на бара, когато Тийг поклати глава отрицателно и тя се отклони към друга маса.

— Зная, Франк, и ценя високо предложението ти. Честно! Само че… просто сме решили да се преместим и по този въпрос няма колебания.

Тийг присви око:

— Сигурно е идея на жена ти, нали? Знаеш ли, Стив, понякога жените не са наясно…

— Това е решение и на двама ни, Франк! Просто децата, как да кажа… имаха някои лоши преживявания, и най-вече заради тях искаме да се махнем оттук.

— Какво е станало? Да не би някой да е напердашил сина ти в училище? Нищо не може да бъде толкова лошо, че да зарежеш кариерата си заради него, Фрийлинг! Иначе какъв е смисълът изобщо? Работиш, трепеш се, стараеш се да вършиш каквото трябва. Това е законът на еволюцията, човече! Ако не го спазваш, значи разваляш генетичното наследство. Разбираш ли какво имам предвид.

— Ами не, не съвсем… — Стив се втренчи в бирата си.

— Виж, това, което искам да кажа е, че ти си нещо като образец в този квартал. Ти си основателят — и не си мисли, че това е останало незабелязано.

Стив горчиво се усмихна, вперил поглед в чашата си.

— Човече — продължаваше Тийг, — ти наистина умееш да продаваш тия дяволски къщи!

Стив се огледа наоколо. Копринени тапети, персийски килими, бухнали кожени възглавници, приглушена светлина. Сладкият живот. Зачуди се над чий гроб си пие бирата в момента.

— Както вече казах, Франк — благодаря, но няма нужда!

Тийг кимна отсечено. Знаеше кога да спре да си хаби думите за някоя сделка.

— Окей, нека бъде по твоему! Както ти казах вчера, компанията е готова да купи обратно къщата от теб, но както вървят сега нещата на пазара, ще трябва да изпишеш тонове хартия.

Тийг се впусна да обяснява подробностите по сделката. Стив кимаше утвърдително, но умът му бе другаде. Гледаше към западната стена на бара, която бе от огромно цяло стъкло, през нея се откриваше гледка към цялата шир на Куеста Верде, уютно сгушена в долината. Светлините на къщите блещукаха и подскачаха в студената нощ като въгленчета върху черно кадифе. Стори му се, че различава мъждукащата светлина, която бе неговият дом, но после се отмести в креслото си и разбра, че е видял само отражението върху стъклото на един от млечните глобуси, които осветяваха бара. Странно как изглеждаха нещата понякога.

Дайан излезе от ваната и стъпи на изтривалката. Започна да се бърше. Капещата вода събуди Е. Бъз и той вдигна муцуна и наостри уши. Дайан му прати въздушна целувка и той замаха опашка.

В спалнята тя навлече една от огромните стари фланелки, с които Стив играеше футбол. Стоеше й като чувал. Седна пред тоалетката. Е. Бъз се сви в краката й. Бавно започна да сваля фибите от косата си. С разпусната коса се вгледа в огледалото. Преждевременно побеляла. С много характер. Като стар кораб, ожулен от бурите. Чувстваше се, сякаш е обиколила нос Хорн. Колко странно. Да имаш толкова много — уют, любящо семейство, и изведнъж всичко да рухне в четиридневен кошмар. А после — милостиво пак да се върне в нормата, сякаш нищо не е било. От пълен ред към пълен хаос — като рухнала къщичка от карти. Колко странно.

Така. Да се върнем към реда. Взе четката и решително я прокара през косите си. Сто пъти — ето един успокояващ ритуал. Започваш от черепа, после надолу през оплетените кичури — от удоволствие чак й се доплака. Едно… две… три…

На петдесетия път наведе глава напред, така че косата покри лицето й. Наведе се ниско и продължи да я реши, започвайки от тила, напред и нагоре по темето, през целия скалп и после надолу пред челото. Галеше косата си отново и отново, разчесвайки и най-дребните възелчета, докато стане гладка и лъскава като коприна. Най-сетне, доволна от резултата, вдигна рязко глава, за да отметне косата върху раменете си. В огледалото видя как лъскавите кафяви кичури, прошарени със сребърни нишки, политнаха във въздуха, изпънаха се докрай и замръзнаха. Дългата й коса се бе изправила и не падаше.

Стомахът и се присви от ужас, щом видя лицето си в огледалото… като привидение, сърцето и съзнанието й примряха.

Е. Бъз изквича и избяга от стаята. Косите на Дайан продължаваха да стърчат като копия. Усети, че й призлява. Очите й започнаха да се подбелват и точно тогава нещо я сграбчи.