Джеймс Кан - Полтъргайст

Невидима сила прилепи ръцете й до тялото. Усети натиска върху челюстта си и видя в огледалото как четири дълбоки следи от зъби се отпечатаха на бузата й. Лявата половина на устата й бе смачкана, притисната към зъбите, цялата й глава започна да се извива назад, заклещена от невидими злодейски пръсти.

Нададе уплашен вопъл и се опита да стане, но не можеше. Устните й бяха смазани върху венците, притискани с бурни кръгообразни движения — нещо зловещо я целуваше.

Косата й изведнъж се свлече на раменете й и тя падна по гръб на пода. Нещо я хвана за глезена, но тя се отскубна в прилив на дива сила и без да се изправя, както си беше на четири крака, затича към вратата.

Вратата се затръшна с трясък.

Звукът разбуди Роби. Той и без това не спеше истински, но сега нещо го разсъни съвсем. Хвърли поглед към Керъл Ан — тя бе изключила напълно. Погледна през прозореца, където през деня се виждаше дървото — сега там имаше само сиво-черен нощен мрак, студен и гъст. Гръмотевичната буря ревеше като мечка, разбудена от зимен сън.

Погледна новия си часовник, новите играчки, новите плакати по стените. Всичко изглеждаше тъй непознато. Почти заплашително. Погледна люлеещия бе стол. Той бе празен.

Роби седна в леглото, внезапно уплашен. Огледа се навсякъде за палячото. Дори надникна зад ръба на леглото към пода. Никъде не се виждаше. Дишането му се учести. Куклата седеше на стола, сигурен бе! А сега я нямаше. Стисна зъби и се премести към края на леглото. Знаеше къде трябва да търси.

Претърколи се по корем и бавно се наведе към пода, за да погледне под леглото. Внимателно повдигна покривката, главата му докосна килимчето. Провесен надолу с главата, надникна в тъмното под кревата.

Палячото бе там, усмихнат сардонично. Дъхът на Роби секна, но преди да успее да се изправи, ръцете на куклата светкавично се удължиха, устремиха се към момчето и започнаха да се увиват стегнато около врата му. Един след друг около врата му се навиха четири ката и го задушиха. Куклата го задърпа навътре под леглото. Той се бореше с неудържима сила като на безумец.

Керъл Ан се стресна и се събуди от безпричинен страх. Погледна към леглото на брат си, но него го нямаше, полъхна ветрец и разроши косата й. С ужасно предчувствие тя погледна дрешника.

Светлината в него ставаше все по-ярка.

Когато вратата се затръшна в лицето й Дайан се обърна, за да побегне към прозореца. Но преди да направи и крачка, нещо я хвана за ръката, като почти я откъсна от раменната става, и я запрати на пода. За момент тя остана да седи там, задъхана. Опита се да размисли. Това бе невъзможно! Къщата бе чиста, така каза Танджина. Внезапен удар я събори по гръб, нещо седна на гърдите й. Тя се опита да се измъкне, но не успя. Започваше да я обхваща истерия. Нещо раздърпа цялата й тениска. Груби тромави пръсти оставяха дълбоки белези в плътта й, месеха и сплескваха гърдите й вдигнаха я и я проснаха на пода.

После всичко спря. Тя лежеше на килима, смъртно бледа, потна, задъхана. Всичко бе утихнало. Допълзя до вратата и плахо посегна към вратата. Нещо я повдигна във въздуха и я изправи като парцалена кукла. Пръстите на нозете й едва опираха в пода. Нещо я понесе през спалнята, хвърли я на леглото, опря гърба й на стената, после я повлече нагоре по стената към тавана. Гръбнакът и бе огънат до прекършване. Невидимата сила извиваше главата й настрани, сграбчила косите й. Влачеше я напред-назад по тавана, като периодично я хапеше… или поне такова бе усещането. Това продължи цяла вечност, после бе повлечена към отсрещната стена, надолу, докато тупна на пода…

Отново всичко утихна. Омекналите й крака не я държаха и тя панически се повлече по корем по пода, докато стигна вратата. Протегна ръка, напрегна се, изхлипа… и вратата се отвори. Милостиво се отвори.

— Роби, Керъл Ан! Излизайте навън! Бягайте, бягайте!

Залитайки излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Запълзя на ръце и крака към детската стая.

Роби и Керъл Ан чуха писъците й. Врата на дрешника изведнъж се захлопна и Роби се претърколи по пода, оплетен в ръцете на палячото. Успя да се добере до вратата, напипа дръжката и я отвори. Чуваше отвън майка си да пищи, допълзяла до средата на коридора.

Керъл Ан седеше в леглото, парализирана от страх, втренчила хипнотизиран поглед в дрешника. Ослепителна светлина се лееше под вратата. После като венец я обхвана цялата — вълнисти сини вени, които растяха, пулсираха и се къдреха по краищата, виеха се по пантите и по рамката.