Джеймс Кан - Полтъргайст

Отвън Дайан се промъкваше все по-близо до вратата на детската стая. Вече можеше да чуе и как вътре някое от децата се опитва да отвори вратата, за да излезе. Вече чуваше как хаосът вътре се засилва, как прищраква бравата. Вече почти бе стигнала.

Изпод вратата на нейната стая като змия по коридора пред нея плъзна облак ектоплазмен дим и прегради пътя й към Роби и Керъл Ан. Дайан спря със сподавен вик. Облакът се издигна пред вратата на спалнята като ефирна барикада. Бавно започна да добива форма. В сгъстяващата се мъгла се очерта лицето без очи, струящата коса, веещите се одеяния, плаващите ръце. Това бе Жената в очакване. Като върбова вейка тя се полюшваше над Дайан, безплътна като кралицата на феите — невиждаща, неусмихваща се, несъществуваща.

— Помощ! — дрезгаво прошепна Дайан. — Помогнете ми! Моля ви!

Усмивка пробягна по лицето на жената… или поне приличаше на усмивка. Ъгълчетата на устата й се повдигнаха, устните й изтъняха и се разтеглиха… Продължиха да се разтягат. Цялото й лице стана продълговато, удължи се надолу, разкривено се изду напред, бузите се разпънаха, ужасяващо обезобразени — педя, две педи, сякаш зад еластичното лице имаше крик, който го изтласкваше от бездънния тил, все по-навън и по-навън, докато най-сетне лицето се разкъса. Разпадна се. Зад него се разкри огромен череп с бездънно черни очни кухини, с остри отровни зъби, зейнала като кратер носна кухина, изпъкнало чело. Звяра!

Той се надигна — лапи, разтягащи се като тесто, хищни нокти, смразяващо съскане. Дайан се задърпа назад по коридора, когато той посегна към нея. Стигна до стълбището и се катурна по стъпалата надолу в мига, когато димящият му нокът се заби в стената точно над мястото, където бе стояла главата й. Като се изтърколи по стълбата, Дайан успя да се изправи на крака и се спусна към задната врата. Отвори я със замах и изскочи на двора. Валеше като из ведро.

Мигновено намокрена до кости, тя се обърна с лице към къщата и като вървеше заднишком и гледаше нагоре към детската стая, завика!

— Стив! Хора! Помощ!

Не можа да продължи, защото се подхлъзна в калта и падна в плиткия край на недовършения басейн. Продължи да се търкаля през рядката кал, чак до локвата в дълбокия му край.

Гръм и светкавици цепеха небето. Дайан зашеметена пляскаше в тинята, опитвайки се да се изправи. Изведнъж огромен мехур се пукна в калта до нея. Все още то гледаше недоумяващо, когато миг по-късно втори мехур се изду до първия. Във всеки по една разложена глава на труп в погребални одежди се надигаше като оживял стрък, покълнал в бълбукащото блато.

Дайан изпищя и политна назад, блъсна се в нещо и рязко се обърна: още едно лице на мъртвец. Широко зейналата уста разкри фини телени скоби, които отскочиха и иззвънтяха като прекалено натегнати струни на цигулка. От калта до нея изплава ковчег, капакът му се откачи и отвътре са разпиляха кости и бижута и се посипаха по Дайан.

Тя разбра, че полудява.

Керъл Ан не спираше да пищи, докато засилващият се вятър неудържимо започна да повлича отново всичко в дрешника. Все по-горещата бяла светлина заливаше стаята. Спомени за ада.

На пода Роби се бореше с палячото. Ръцете на куклата го задушаваха, той отскубна парчета от памучния пълнеж, разпокъсаните парцали веднага бяха засмукани с ужасяваща скорост в дрешника.

Отворът оживяваше. По цялата рамка прорастваха хълмове от плът, набъбваха вълнообразно като никнеща гъба. После, сякаш вратата бе жив, пулсиращ организъм, мазнини започнаха да покриват месото по рамката, обви я плетеница от вени и мека розова кожа, която извираше от утробата на дрешника, докато накрая самият той се превърна в гигантска уста. Само венци и устни и заслепяваща светлина, която прозираше през жълтеникаворозовата тъкан чак до дъното на лигавицата, където се виждаше как се зараждат еластичните движения на бледия, мазнолъщящ хранопровод и изчезват в дълбините на пропастта.

Керъл Ан не спираше да пищи.

Задният двор се люлееше от странен локален сеизмичен трус. Земните недра бълваха мъртъвци като мехури във вряща тлъста каша, Дайан се бе вцепенила от ужас и мозъкът й бе напълно изключил. Отново и отново се опитваше да се изкачи по стръмния хлъзгав склон на изкопа и всеки път се свличаше обратно в калта при извиращите трупове. Най-сетне успя да се добере до плиткия край на басейна, местейки краката си като автомат, протегна ръце да се хване за ръба, за да се изтегли, когато нещо я сграбчи за китката. С един замах я вдигна във въздуха. Дъхът й секна.