Джеймс Кан - Полтъргайст

Дайан гледаше през прозореца на дневната как Стив се качва в колата на Тийг и заминава. Подреди чиниите в машината за миене, опакова още някои вещи, спря да си отдъхне и се усмихна. Сега можеше да отдели малко време за себе си и да си позволи едно скромно удоволствие. Докато се качваше на втория етаж, извади фибите от косата си. По пътя към стаята се спря в коридора пред вратата на Роби и Керъл Ан. Тя бе затворена. Топъл светъл лъч се процеждаше над прага. Тихо допря ухо до вратата — отвътре се чуваше как децата се кикотеха, потънали във вечерните си игри — потайни срещи с въображаеми приятели и вълшебни плюшени животни. Дайан доволно се усмихна, свали ръка от дръжката и продължи към стаята си. Помещението бе почти празно. Само леглото и тоалетната масичка бяха останали — всичко друго бе складирано в ъгъла. Чаршафите бяха нови. Телевизорът го нямаше. Петното на стената бе изчезнало напълно.

Влезе в банята, запуши ваната и започна да смесва горещата и студената вода. Искаше пареща вана, която да отпусне мускулите й. Свали ризата, метна я върху огледалото, изрита маратонките, събу чорапите, разкопча ципа и свали дъвките си. Облече широка хавлия. Излезе от спалнята, захващайки косата си с фибите. Отново мина по коридора и отново се спря и хвана дръжката на вратата на детската стая. Трудно и бе да отваря тази врата — винаги щеше да й бъде трудно. Радваше се, че напускат това място. Никога нямаше да свикне да живее със спомените. Завъртя топката на бравата и вратата с лекота поддаде. Тя подаде глава и надникна като загрижена майка, наглеждаща децата си.

Кротко седнали на пода, Роби и Керъл Ан си играеха с куп съвсем нови играчки. Обърнаха се за миг да погледнат майка си и пак се върнаха към играта.

— Само да видя как сте! Влизам в банята за няколко минути. Ще вдигате ли телефона?

— Разбира се, мамо! Хей, Керъл Ан, остави това! То е мое!

— Да, ама ти каза, че мога и аз да го взимам!

— Можеш да го взимаш, след като свърша — казах, че ТОГАВА можеш да го взимаш!

— Не се карайте, иначе веднага ще си легнете!

Дайан се усмихна. Понечи да си тръгне, когато забеляза, че лампата в дрешника не свети. Пъхна вътре ръка и напипа ключа. Усети нещо и трепна. Бързо отдръпна ръката си… и лампата светна. Топла, жълта светлина. Бе неспокойна. Този дрешник винаги щеше да я кара да се чувства нервна. Дано да не развие някаква фобия.

Остави децата да си играят и зашляпа с чехлите към спалнята. В банята съблече хавлията, остави я да се свлече в краката й и влезе във ваната. Инч по инч се потапяше в топлата вода — чак до шията. Въздъхна доволно и затвори очи. Водата започна да гъргори в преливника над кранчетата. Грозен звук… за какво й напомняше? Несъзнателно се намръщи. Преметна кърпата през стъпалото на крака си и с палеца натъпка плата в отвора и го запуши. Дразнещият звук спря. Е. Бъз лениво се промъкна в банята и легна на изтривалката пред ваната. Дайан протегна ръка и го почеса зад ушите, после пак прибра ръката си на топло във водата. Кучето въздъхна, сви се на кълбо и затвори очи.

Дайан също затвори очи. Чувстваше се така разслабена… знаеше, че не бива да заспива, но нали можеше да си позволи да се отпусне, да се доближи поне до границата на съня. Мускулите й пееха от удоволствие, цялото напрежение се отцеждаше от тях капка по капка. Дишането й се забави, ставаше все по-бавно и равномерно. Съзнанието й се унасяше…

На Роби му омръзна да играе. Прозя се и се пъхна в новото си легло. Керъл Ан го погледна, прозя се и тя и последва примера на по-големия си брат, като се мушна в леглото си. И нейното бе ново. Подът бе осеян с играчки — приличаше на куклени гробища.

— Лека нощ, Роби!

— Лека нощ, Керъл Ан!

Роби погледна към новия стол-люлка в ъгъла. Старият палячо седеше в него с изправен гръб. Старият палячо, който бе единствената кукла, останала от… преди. Вече всичко се делеше на преди и след. Но Роби не му хареса как изглеждаше куклата — ухилена и кривогледа. Затова смачка ризката си, захвърлена до леглото, и замери главата на палячото. Не улучи. Меката топка се удари в облегалката на стола и се свлече по страничната дръжка. От тласъка столът се залюля. Роби вдигна примирено рамене и угаси нощната лампа до главата си. Само лунната светлина, която се процеждаше през прозореца, и тънкият жълт лъч от открехната врата на дрешника осветяваха стаята. Далеч отвън се чу, или по-скоро се усети, гръмотевица. Керъл Ан спеше дълбоко. Будилничето й тихичко тиктакаше до леглото. Светлината от фаровете на преминаваща кола за миг освети прозореца и бързо изчезна. Роби се обърна към стената, за да се настани по-удобно.