Джеймс Кан - Полтъргайст

А ето че го бе подплашила. Личеше му, макар да си придаваше такъв безразличен вид — непоколебимия рицар в страната на щурите джуджета! Е, все едно, можеше поне да се позабавлява с него. Да поочука острите ръбове на самодоволното му изражение. Сигурно щеше да й подейства успокоително, ако си поиграеше с него. А определено имаше нужда да се поотпусне.

Тя затвори очи.

— Какво правите? — попита Берман скептично и се наведе към нея.

— Чета в съзнанието ви. Струва ми се, че сте доста напрегнат, д-р Берман. Изглежда, вашият шеф… д-р Елис? Д-р Елиът?… ви е смъмрил вчера и сега се тревожите как ще се представите. В мислите ви има жена — Джули, да, именно Джули, мисля, че е медицинска сестра… онази от петия етаж, нали?… която предизвиква смесени емоции сред вашия пол — усмихна се, отваряйки очи, и си придаде дяволит вид. — Ох, извинете!

Берман не можа да сдържи смеха си.

— Знаете ли, аз не вярвам в подобни неща. Това са фокуси. Всеки може да научи тези имена и всички лекари в болницата си падат по Джули. Е, и какво от това?

Танджина повдигна вежди.

— Виждам ви много ясно. Целият сте увит в кожи, съвсем като огромен мечок, а мис Джули е в нещо бяло и късичко, с развяващи се златисти къдрици — може би Златокоска? Тя ви прегръща… искате ли да продължавам?

— Добре, добре, кой ви разказа всичко това? Трябва да е Джули. Не мога да повярвам, че ви го е разказала. Беше…

— Честна дума, тя нищо не ми е разказвала. Дори не съм я срещала. Но не се вълнувайте толкова, аз…

— Камера ли е имало в стаята? Защо? Не проумявам как тя…

Танджина вдигна ръка.

— Някой идва.

Д-р Берман изглеждаше объркан. Обърна се да погледне вратата. Нямаше никой. Пак се обърна към Танджина.

— Виждате ли, никой не идва. И бих искал да зная откъде…

Тя отново вдигна ръка.

— Чакайте!

Той замълча, погледна часовника си, въздъхна. Явно започваше един от онези проклети дни, когато всичко върви наопаки. Отвори уста да заговори, но тя отново го спря с ръка. Лицето й светеше. На вратата се почука. Берман подскочи.

— Влезте! — каза Танджина.

Влезе жена на средна възраст, облечена в униформата на доброволна сътрудничка в болницата.

— О, съжалявам, не исках да ви безпокоя…

— Но моля ви, съвсем не ни безпокоите — увери я Танджина. — Д-р Берман и аз тъкмо си разказвахме приказки.

Д-р Берман я изгледа. Жената на вратата направи още две колебливи крачки навътре. Очевидно се намираше в състояние на потискано вълнение.

— Чух, че… искам да кажа… една от сестрите ми каза, че сте медиум. Вярно ли е, наистина ли сте такъв голям медиум?

— Е, по-скоро съм мъничка!

Това само обърка жената, която явно не бе настроена за шеги. Танджина се смили над нея.

— Може да се каже, че съм един дребен медиум — съгласи се тя.

— Жената се усмихна. Д-р Берман призна поражението си, като се засмя.

— Всъщност бих ви нарекъл рядък медиум — каза той.

— О, благодаря ви, д-р Берман, колко мило! — Танджина склони признателно глава. — В крайна сметка не сте чак такъв мечок!

В отговор той сведе глава в изящен поклон.

Жената пристъпи още една крачка напред.

— Помислих си… извинете, казвам се Луиз Дрейър… Помислих си дали…

— Помислихте си дали ще се съглася да направя сеанс за вас, да… да открия някого? Изчезнал роднина, струва ми се. Албърт? Алфред? Отдавна изгубен брат?

Луиз Дрейър се задъха, притисна ръка към гърдите си.

— Това… това е невероятно! — изрече на пресекулки.

Берман изръкопляска.

— Браво, медиумче!

— Ужасно съжалявам, мисис Дрейър — извини се Танджина с напълно сериозен глас, — но сега съм заета с нещо, което изисква цялото ми внимание. Може би след няколко месеца, ако все още имате нужда от помощ…

— Да… да… разбира се! — заотстъпва Луиз. — Благодаря ви. Извинете, че ви обезпокоих сега. Моля, простете. Да, по-късно пак ще ви потърся.

Тя заднишком излезе от стаята и затвори вратата. Танджина въздъхна.

— Виждате ли, д-р Берман, освен всичко друго проницателността отчуждава. Хората не се държат с теб естествено. Държат се уплашено, или почтително, или… снизходително.

Берман изглеждаше натъжен.

— Улучихте! Напомня много за отношението на хората към лекарите.

— Аз поне никога не съм се отнасяла така към лекарите!

— Трябва да призная, че направихте впечатляваща демонстрация само преди няколко минути.

Тя повдигна рамене.

— Никой не си избира дарбите, с които се ражда. И никой не може да се научи да вижда онова, за което не са му дадени очи. Аз например не помня мелодии. Не мога да разчитам рентгенови снимки.