Джеймс Кан - Полтъргайст

— Като че ли имате доста проблеми с електричеството в къщата. Каква крушка си завинтил горе, триставатова ли? Да не се страхуваш от крадци — тук, в този квартал? Или само искаш да събереш всички насекоми в Куеста Верде? — той се засмя. — Годен ли си за малка разходка с кола? Искам да ти покажа нещо.

Леш караше към университета. Стив бе излязъл с Тийг. Райън дремеше на канапето. Дайан се чувстваше изтощена. Известно време се опита да се занимава с нещо, вкопчвайки се отчаяно в своите дребни и понятни домакински задължения — сложи чиниите в машината за миене, помете парчетата счупена посуда — отломките на разбития й живот.

Качи се горе, оправи стаята на Дейна, намери някакъв брой на „Плейгърл“ сред безразборно разхвърляните списания, прелисти го, остави го обратно. Излезе в коридора и спря пред затворената врата на детската стая. Затворена завинаги, заключена завинаги. Защо това се случи с тях? Долепи ухо до вратата. Гробна тишина.

— Ало! — извика Дайан. — Има ли някой там! Керъл Ан!

Лекичко почука. Все така цареше мълчание.

Разкъсвана от противоречиви чувства, тя сложи ръка на дръжката със спокойната увереност, че е заключена, и все пак изплашена от мисълта за онова, което може би ставаше вътре. Сложи ръка на дръжката и тя се завъртя. Дайан изохка, отстъпи назад, втренчена във вратата. Една минута не помръдна. Сърцето й биеше оглушително, очите й плувнаха в сълзи. Поколеба се, а после започна бавно да отваря вратата. Инч. Два. Изведнъж отвътре се чу рев — отблъскващо ръмжене, което яростно затръшна вратата. Реакцията на Дайан бе мигновена — отскочи ужасена, обляна в сълзи, молеща задавено за прошка, разстроена. Без да се обръща, заотстъпва заднешком по коридора, докато стигна до собствената си спалия, влезе и затвори вратата след себе си.

Това обаче отне и последните й сили. И без това енергията й бе на изчерпване и това премеждие изсмука до дъно и остатъците от този крехък източник. Изведнъж усети натрупаното изтощение от часовете на безсъние и ужас. Умората я надви. Свлече се на леглото като упоена и само след минута потъна в тежък сън.

Прозорците на спалнята бяха затворени. Въпреки това завесите за миг потрепнаха, сякаш лек ветрец си играеше с тях, а после отново замряха неподвижно. Но спящата Дайан не забеляза това. Тя тихичко похъркваше, легнала по корем, без дори да съблича жълтата памучна рокля от сутринта. Имаше да наваксва много, много сън и безброй пропуснати сънища. Затова не чу как изскърца леглото.

Матракът хлътна и отчетливо пролича плитка вдлъбнатина. Ясно се очертаваше странната й форма — встрани и зад спящата жена. Гнусна солена миризма се разнесе над леглото. Роклята на Дайан започна да се повдига. Сантиметър по сантиметър, смачканият подгъв се плъзгаше нагоре. Платът се сгъна почти на две на гърба й и продължи да се вдига, докато полата покри главата й като весел жълт шал и я разголи от кръста надолу. Краката й бяха отпуснати безволно, разтворени. Невидими пръсти месеха плътта на бедрата й, стискаха я, мачкаха я. Два малки сърповидни белега от нокти се отпечатаха в гънката на лявото й бедро.

Тя простена, потръпна, леко се разбуди. Похъркването й спря. Извъртя се настрани, пое дълбоко дъх на няколко пъти, после отново потъна в сън. Около 15 минути нищо не се случи. После пръстите отново се задвижиха невидими, провиращи се, дирещи. Памучните й гащички бяха издърпани настрани, кожата й — опъната до скъсване. Гърлени звуци забълбукаха над леглото като в преливаща канализационна шахта, но не я събудиха. Сънят бе последното й убежище.

Целия следобед тя спа.

Стив стоеше до Тийг на върха на безводен хълм, откъдето целият град се виждаше като на длан. Зад тях бе колата на Тийг, а още по-назад нямаше нищо, освен километри пустош. Но пред тях се бе разпрострял Куеста Верде — потънал в зеленина.

— Толкова се гордея с този град! — възкликна с дълбоко чувство Тийг.

— Качвал съм се тук веднъж-дваж. Дайан нарича това място връх Суета.

Стив присви очи и се взря в спретнатите редици от къщи. Дим се виеше над няколко комина, дечица тичаха наоколо, преследвайки измислени разбойници. Стив чу откъслечно, безплътно изсвирване на клаксон, долетяло с вятъра до хълма. Или му се стори, че го чува. Гледката бе толкова човешка — тъй съвременна и все пак тъй древна. Караше Стив да се чувства част от нея. Това чувство му връщаше жизнените сили и го възраждаше.

Тийг напълни дробовете си с въздух.

— Да, наистина художникът понякога трябва да се отдалечава от статива, за да се полюбува на произведението си.